Афганистан – между обещанията и реалността

Американският президент Джордж Буш обеща мир и свобода на измъченото от непрекъснати войни афганистанско население. На своите сънародници, които още не се бяха отърсили от шока на 11 септември, той обеща да залови Бин Ладен и неговите поддръжници и по този начин да сложи край на международния тероризъм.

Днес е съвсем очевидно, че нито едната от тези две цели не е изпълнена. Едва ли има голям смисъл от продължаващите дебати около международноправната легитимация и военната стратегия на Вашингтон от преди пет години. От тези дискусии бъдещето на Афганистан няма да се подобри ни най-малко. Факт е, че страната днес е твърде далеч от мира и свободата, които и бяха обещавани. Решаващият въпрос е, с какви стратегии международната общност може в бъдеще да постигне онова, което не се удаде за изминалите пет години.

Теза номер едно: Бъдещето на Афганистан няма да се реши на бойното поле. Това, че в южната част на страната талибаните отново придобиват разширяващо се влияние, се дължи на факта, че както в самия Афганистан, така и в съседен Пакистан не беше пресушен резервоара за набиране на нови техни поддръжници. Ликвидирането на бойци на талибаните така и няма да донесе траен успех, защото на тяхно място непрекъснато се появяват нови.

Теза номер две: Демократичният процес в Афганистан може да бъде подсигурен в дългосрочен план само от самите афганистанци. Ако в страната няма функциониращо гражданско общество, даже и след изборите, тя ще си остане само протекторат на международната общност.

Има цяла поредица фактори, които обясняват, защо Бин Ладен и неговите съмишленици намериха толкова благодатна почва за развитието си тъкмо в Афганистан. Най-важният от тях е, че след десетилетни войни, в страната на практика нямаше функциониращи държавни структури, които да възпрат терористите.

Без наличието на структури на гражданското общество и без добре функциониращ апарат за сигурност, Афганистан отново ще се превърне в плацдарм на талибаните. Затова международната общност трябва да подложи на преоценка действията си в гражданската сфера, да ги подобри и засили. Защо е толкова неефективно наливането на милиарди парични помощи? Защо полетата с опиумен мак отново цъфтят както преди и защо Афганистан по прежнему заема едно от първите места в световната ранглиста за корупция?

Най-срамния факт в тази връзка е, че 80% от афганистанския държавен бюджет се контролира от страните-донори и не е тайна, че някои от хуманитарните организации реализират добри печалби от афганистанския бизнес. До населението на страната – и най-вече до онова, извън столицата Кабул – почти не достигат хуманитарните помощи. Всичко това трябва да се промени, а избраното правителство на страната следва по-силно да се обвърже в процеса на нужните промени.

Мир и свобода за Афганистан – докато се постигнат тези две цели лесно могат да изминат още пет години. Пътят – без съмнение- ще е трънлив, а начинанието – ще излезе доста скъпо за всички участници в него . Само че – алтернатива няма.