А България няма идея

Коментар от Ясен Бояджиев:

Опустошителните последици от климатичните промени стават все по-очевидни. Мнозина твърдят, че шансовете да бъдат предотвратени или ограничени бързо се изпаряват. Защото светът се движи твърде бавно и в погрешна посока. През това време списъкът от последователи на Тръмп, които се канят да се оттеглят от Парижкото споразумение, отчетливо набъбва. България не е сред тях. Но пък е против поставянето на по-амбициозни екологични цели, защото, както каза държавният глава в Катовице, ние държим на „социалния аспект“ и „запазването на хиляди работни места“. Ето какво означава това на практика.

Протестиращи и власт: пълно единодушие

Миньори и енергетици протестират - първо в Раднево, на другия ден в София под прозорците на властта. Което е излишно, тъй като властта е на тяхна страна - цари пълно единодушие.

Мантрата, че тецовете цапат, е лъжа, казва синдикалист. „Запазването на комплекса "Марица изток" е и за по-чист въздух, защото битовото отопление е основният замърсител", подкрепя го министърът на околната среда. И уверява,  че ТЕЦ "Марица изток 2" ще може да оперира с въглищата до изчерпване на количествата (още 50-60 години). "Европа иска да ни затвори, за да не добиваме въглища. За нас без "Мини Марица изток" няма живот“, казва протестиращат миньор. Мините и ТЕЦ-ът категорично имат бъдеще, защото държавата си е на мястото. Съкращения няма да има, уверява министърът на енергетиката в Раднево. А в София добавя: "Правителството стои твърдо зад българските миньори и зад българския въгледобив. Продължаваме заедно напред".

Притесненията са основателни, обещанията - не толкова

Засега централата няма как да спре, защото (особено през зимните месеци) няма какво да я замести. Но притесненията на протестиращите за работните им места и за доходите им са напълно основателни. Което не може да се каже за успокоителните уверения и обещания на управляващите. Първо, защото в действителност тази централа е сред най-силно „цапащите“ в Европа. И второ, защото заради това „цапане“ не само тя, но и целият европейски въглищен сектор са подложени на натиск едновременно от две посоки, като в менгеме.

От едната страна са новите изисквания за пречистване на изхвърляните във въздуха серен диоксид и азотни оксиди. Те са вредни сами по себе си, но освен това във взаимодействие с амоняка формират една от най-опасните разновидности на фините прахови частици. (В това отношение „приносът“ на „Марица изток 2“ се разпростира чак до Крит.) До началото на 2021 година централите трябва да инвестират, за да покрият тези изисквания. В противен случай трябва да спрат работа.

От другата страна са рязко поскъпналите през тази година въглеродни квоти. Причина за поскъпването е реформата на европейската схема за търговия с емисии (на предизвикващия климатичните промени въглероден диоксид), която цели да стимулира индустрията да инвестира за намаляване на тези емисии. Или просто да спре работа - правото да замърсяваш атсферата е вече толкова скъпо, че производството става икономически неизгодно.

Спасението ще е само временно

Как българската държава се опитва да се измъкне от това менгеме? От една страна очаква ЕК да ѝ разреши отсрочка за пречистване на отровните газове - с аргумента, че „нужните инвестиции ще имат тежка социална цена“. Разбирай: ще се отразят на цената на тока, което за властта е по-страшно и от миньорски протест. От друга страна чрез всевъзможни еквилибристики налива десетки и стотици милиони (повечето от които, естествено, не влизат в цената на тока) в и без това затъналата в дългове централа, за да може тя да продължи да работи. С надеждата, че ЕК ще се смили и за квотите и че спрямо страни като България ще приложи някакъв „диференциран подход“.

В краткосрочен план тази тактика може и да свърши работа, централата може и да бъде спасена. Още повече, че България не е сама в тази ситуация. А и няма какво друго да направи. Спасението обаче ще е само временно. Защото е ясно, че безсрочна отсрочка не може да има, а изключението от новите изисквания може да продължи най-късно до 2030 година. И защото дори и цената на въглеродните квоти да понамалее, безкрайното наливане на пари и трупане на загуби и дългове може да закопаае цялата държавна енергетика. Да не говорим, че сметката се обърква още повече от липсата на реален пазар - токът от съседните частни, т.нар. американски централи има гарантирани цени, а те също трябва да купуват въглеродни квоти.

"Бъдещето" на въглищата и алтернативата, за която никой не мисли

При това положение обещанието на държавата да съхрани статуквото е просто лъжа. Или най-малкото премълчаване на истината. А тя е, че въглищата, колкото и несправедливо да изглежда това сега, са обречени. Мините и ТЕЦ-ът може и да имат бъдеще, но то ще е кратко и твърде проблематично. При това не само заради напиращите климатични промени и затягащите се екологични стандарти, а и заради задаващите се по-чисти, ефективни и евтини алтернативи, които неизбежно ще ги изместят.

Впрочем, тази истина не пада сега изневиделица от небето - тя е отдавна известна. И държавата щеше наистина да „си е на мястото“, ако беше започнала навреме да мисли и да действа за по-плавен и безболезнен преход. Но, уви, нищо такова. Провалени бяха и най-плахите опити за реформиране, за оптимизиране на разходите и съкращаване на раздутия персонал (поне с една трета в мините и 4-5 пъти в централата), за да се смекчат предстоящите финансови и социални трусове. България няма идея как да преструктурира въглищния си сектор, да не говорим за някаква стратегия или програма за енергийна, икономическа, трудова и социална алтернатива в района на „Марица изток". Тя е единствената от страните с подобен проблем, която не е намерила време да се възползва от съществуващите европейски фондове и програми за преструктуриране на въгледобива. Да не говорим, че това преструктуриране е не само спасение за днешните миньори и енергетици, но и възможност за ново, модерно и динамично индустриално и икономическо развитие. Включително за съхраняване на „Марица изток" като енергиен център, като се даде път на развиващите се нови технологии. Всичко това би излязло по-евтино от безкрайните опити за спасяване на неспасяемото.

Егоистично и безотговорно

Нищо такова не се чува засега, а времето изтича. Българските политици са така обсебени от желанието да избягват всякакви протести и политически рискове (в съчетание с характерното туткане и влачене по инерция), че на практика не правят нищо нито за екологията, нито за „социалните аспекти“. От гледна точка на собствената им съдба тази позиция е политически късогледа. А спрямо сегашните и бъдещите поколения (включително протестиращите миньори и енергетици) тя е егоистична и безотговорна.

Впрочем, пред избор е изправено цялото общество. Всяко нещо си има цена, която рано или късно, под една или друга форма (включително човешко здраве и живот) неизбежно се плаща. Нещо повече дори: колкото повече се отлага плащането, толкова по-висока става цената. Късогледо и безотговорно е да оставим цялата сметка на поколенията след нас.