А България още си няма еврокомисар

Коментар от Татяна Ваксберг:

Вече второ поред българско правителство очевидно не знае какво прави страната му в ЕС. Нито Борисов, нито Герджиков се държат като хора, които са наясно какво работи един европейски комисар. Единият твърди, че на ЕС не му пречело да няма български еврокомисар, а другият съобщи, че еврокомисарят бил партийно назначение. И няма значение кой е изрекъл едното или другото, защото и двете простодушни разсъждения говорят за една и съща степен на политическа грамотност.

Залогът

Нека уточним: обстоятелството, че България не излъчва еврокомисар, може и да не е кой знае какво бедствие в техническия смисъл на думата. От значение е обаче политическият залог на всички думи, изречени в София по този въпрос. А те издават или непознаване на ЕС, или пренебрежение към този съюз.

Да се върнем в реалността. Всяка страна-членка на ЕС е представена от един европейски комисар. Макар и да е излъчен от правителството си, от него се очаква да действа независимо от интересите на страната си и в полза на всички европейски граждани. Както посочва Договорът за ЕС, “държавите-членки зачитат тяхната [на комисарите] независимост и не се опитват да им оказват влияние при изпълнението на техните задачи”. А ето и какви са задачите, накратко и неизчерпателно: еврокомисарят предлага ново европейско законодателство и следи за прилагането на вече съществуващото; изпълнява бюджет; залага цели и планира начина им на осъществяване, като през цялото време се ръководи от интересите на Общността. Неговата компетентност трябва да е вън от съмнение.

Да си спомним за Желева

Последния път, когато тези текстове бяха припомняни, ставаше дума за излъчената от ГЕРБ кандидатура на Румяна Желева, която през 2009 година шумно се провали и беше принудена да се оттегли. Желева се яви тогава на изслушване в Брюксел с неубедителен английски и с една-единствена политическа визия: трябва просто да ѝ се повярва, че знае как да работи. Оттеглянето ѝ беше гласувано не на заседание на Министерския съвет, а от изпълнителната комисия на партия ГЕРБ. Скандалът беше троен - първо, кандидатурата беше слаба; второ, целият процес по номинирането и оттеглянето приличаше на дебелашки партийни сметки; и трето, Бойко Борисов така и не разбра какво не е наред. Ето сега и поредното доказателство, че и днес, седем години по-късно, все така не го разбира: от края на октомври 2016 е ясно, че българският еврокомисар Кристалина Георгиева ще напусне поста си на Нова година, за да се върне обратно на работа в Световната банка. Вместо да използва двата месеца до крайния срок, за да излъчи друг човек на нейно място, Борисов изтъкваше колко отговорно постъпва, като не го прави - защото давал възможност на следващото мнозинство да си избере “свой човек” за Брюксел. Грешка. Единствената възможност, която дава, е да видим колко близък и неподвижен е политическият му хоризонт.

Следващият неразбрал се оказа президентът Радев, според когото едно служебно правителство не бива да излъчва еврокомисар - тази възможност трябвало да бъде предоставена на следващото политическо мнозинство. Жертвите на вътрешнополитическия популизъм може и да харесват това послание, но в него продължава да липсва основното: грижата за ЕС. Нали за това трябваше да става дума при определянето на еврокомисар - за компетентен човек с европейска визия, независим от политиката на собствената си страна. Защо тогава служебният кабинет да е по-неподходящ от едно редовно правителство да определи тази фигура?

Българското схващане за ЕС

Колкото до репликата, че за ЕС не е проблем да си стои и без български еврокомисар (впрочем, това несъстоятелно разсъждение принадлежи на премиера Герджиков, така че президентът може и да е прав, като му няма доверие по важните европейски въпроси), тя отива много по-далеч от всичко останало, изричано досега по темата. Не за друго, а защото колкото и мимоходом да са изговорени, тези думи изразяват същността на българското схващане за ЕС - като място, из което е хубаво да се пътешества, но не и като място, за което трябва да се работи. От 2009 до 2017 еволюцията на отношението ни към ЕС се оказва нула процента.