Бареков и тримата преди него

България се сдоби с поредната партия, пробила в политиката без да има политическа ориентация. За 2014 година това е „България без цензура” - формация, която съществува от няколко месеца, но все още няма разпознаваемо лице.

В неделя партията на бившия телевизионен водещ Николай Бареков спечели около 10 процента от гласовете и вероятно ще успее да изпрати двама свои представители в Брюксел. Не е ясно обаче в коя група ще поискат да влязат тези представители. Поради простата причина, че партията им няма ясна политическа ориентация. Точно обратното: тя даде знак, че може да си прикачи няколко различни ориентации.

Каква е партията на Бареков?

Създателят ѝ Николай Бареков за първи път я определи по някакъв начин едва в нощта след евроизборите. Тогава той каза, че партията му е „европейска“ и „центристка“ - две думи, които са похвални за начало, но крайно недостатъчни, за да опишат политическия облик на „България без цензура”.

Освен закъснели и недостатъчни, думите на Бареков са и неточни. Демократичният свят не познава нито една „центристка“ партия, която да се заканва на етническо малцинство и да прави от това централна тема на политическите си намерения. Да не забравяме, че съюзник на „България без цензура” е партията ВМРО, чиято миналогодишна предизборна брошура съобщаваше, че ВМРО „не си поплюва с циганите“. Един от основните изразители на тези закани е Ангел Джамбазки, който е втори в листата на „България без цензура” и по всяка вероятност ще бъде депутат в Европейския парламент. Най-логично би било Джамбазки да се озове в Алианса на европейските национални движения, където е, да кажем, унгарската ултранационалистическа партия Йобик. Или да се присъедини към Европейския алианс за свобода на Марин льо Пен. Само дето това не е място за центристи.

Място за центристи е например Алиансът на либералите и демократите за Европа - групата, в която е ДПС. Само че депутат, който се бори за ограничаване на „безконтролната циганска раждаемост“, едва ли би бил добре дошъл в тази група.

Другият проблем на „България без цензура” са обещанията на Бареков, които се лутат между популизма, радикал-романтичното левичарство и обикновената безсмислица. Това са например обещанията за минимална заплата от 800 лева и минимална пенсия от 260 лева, връщането на казармата, раздаването по един таблет на всеки ученик и изплащането на еднократна помощ от 1000 лева за студенти, сключили брак. Ако новият Европейски парламент не предвиди създаването на специална група за популистите, едва ли ще се намери табелка, зад която да застане Бареков.

Основният проблем

Но и табелката не е основният проблем около „България без цензура”. Основният проблем е, че тази партия се явява един вид доказателство за затвърждаването на българската склонност към нерационално гласуване. Първият подобен случай беше регистриран през 90-те години - с появата на Жорж Ганчев и неговия Бизнесблок. Ганчев се прочу с говоренето в първо лице единствено число по държавни въпроси (“ще напиша закон“), с обръщението на „ти“ към избирателя, с китарата си, с обещанията да забогатеем бързо, а също и с пороя обиди, които беше в състояние да отправи, без да губи ухилената си физиономия.

Вторият случай беше с НДСВ през 2001 година. „Царската“ партия беше създадена два месеца преди изборите, лидерът ѝ обещаваше да реши проблемите за 800 дни, а партията му нямаше ясна политическа ориентация. Етикетът „дясноцентристка партия“ ѝ беше сложен в чужбина и започна да се употребява в България не по-рано от година след съставянето на правителство.

Третият случай беше с ГЕРБ, макар че тази политическа сила почти от самото начало се обяви за дясноцентристка партия. Впоследствие обаче, по време на самото управление, ГЕРБ се изяви като партия на личната власт, в която лидерът променя по няколко пъти на ден решенията си, преминавайки от едната крайност в другата. Цялото управление на ГЕРБ протече като една предизборна кампания на „България без цензура” - лидерът правеше кебапчета, слушаше чалга и лансираше националисти, докато обясняваше, че е дясноцентрист и приятел на Меркел.

Налице са съмнения, че поне някаква част от 10-те процента на „България без цензура” са били взети по съмнителен начин. Може и да е така. Но с едното купуване на гласове няма как да се обясни трайното желание на част от българите да гласуват за своите илюзии. Бизнесблокът и НДСВ възникнаха без никакво купуване на гласове. По-късно Бойко Борисов и Волен Сидеров бяха избирани включително поради истинското доверие, което им беше гласувано. И ако се съди по новия феномен на име „България без цензура”, тази тенденция очевидно няма никакво намерение да спира.