Белгия навърши 175 години

�дно събрание – “Съединението прави силата”.

И до днес това мото е свръхактуално за Белгия: валонци и фламандци се карат за езика и за компетенциите на двете части, във Фландрия има силно движение за отцепване от Белгия, мястото на Брюксел във федералната конструкция също е обект на спорове, третият федерален елемнт на страната е микроскопичната немска провинция. Обратната страна на медала са колоезденето, комиксите и пържените картофи – все пристрастия, които и до днес обединяват повечето белгийци. Петелът, ирисът и лъвът – символите на трите отделни части на Белгия - не могат да се разберат, но не могат и да се разделят. Страната, в която открай време на власт е прословутият “белгийски компромис”, не случайно е и образец за бъдещата “Европа на регионите”. Защото, независимо от всички вътрешни различия, насилието не играе никаква роля в Белгия.

Белгийците се опитаха да счупят световния рекорд в секцията “духови оркестри”. В крайна сметка обаче стана “много шум за нищо”, защото в Брюксел така и не се събраха необходимите повече от 11 хиляди музиканти.

Белгия е малка страна. Дори заедно с Холандия и Люксембург тя е по-малка по територия от България, но има 10 милиона жители. Повечето от тях днес имат почивен по случай националния празник. 175 години – с такъв юбилей биха се гордели доста европейски страни. Дори Италия е създадена по-късно, да не говорим за страни като Чехия или Словакия. През тези 175 години Германия и Полша многократно променят границите си, но Белгия си остава Белгия. И въпреки това и до днес мнозина твърдят, че била изкуствено създадена страна без собствена идентичност.

Всъщност, още Гай Юлий Цезар знае за белгийците. Белгийците, които през 1830 година въстават срещу холандското владичество, не на последно място и поради религиозни причини: 90 процента от гражданите на Белгия, както фламандците, така и валонците, са католици. След успеха на бунта веднага става ясно, че им трябва крал. Монархът бързо е намерен, и то тъкмо там, където, според презрителното определение на Бисмарк, направо “се развъждат” короновани глави: родът Сакс-Кобург и Гота, от който произхождат и българските царе, та чак до сегашния премиер Симеон Сакскобургготски. Днес на белгийския престол е крал Алберт Втори. Той олицетворява единството на страната, която иначе е разделена на две сравнтиелно еднакви по численост езикови групи: фламандците на север, които говорят фламандски (а всъщност това е литературният нидерландски или холандски език) и валонците на юг, говорещи френски.

“Мнозина граждани се тревожат за единството. Този лайтмотив непрекъснато звучи в ушите ми.”

В словото си по случай 175-годишнината от основаването на Белгия крал Алберт предупреди за опасността от политически екстремизъм, който показва отвратителното си лице навсякъде в Европа. Същевременно той похвали своите сънародници за тяхната толерантност и отвореност към света. Кралят говори не само на френски и нидерландски, но и на третия официален език в страната – немския:

“И дано този стремеж към единство, толерантност и диалог и занапред да мотивира повечето от вас.”

Белгийците са майстори в откриването на компромисни решения. Никога досега конфликтът между двете езикови групи не е преминавал в насилия. От 25 години насам Белгия е федерална страна – с три региона и седем парламента, прилична малко на лабиринт, но напълно в духа на модерната идея за Европа на регионите. Така че – кой ли може да отговори на въпроса за белгийската идетичност? Добре информираните наблюдатели са убедени, че я има. Известният писател Хеерт фан Истендаал привежда едно странно доказателство:

“Холандците разказват белгийски вицове за фламандците. Французите пък разказват белгийски вицове за валонците. А вицовете са напълно идентични.”