Бог да прости на поповете!

Преди около десетина дни бях поканен на публична дискусия по повод решението на Българската православна църква да заклейми процедурите по зачеване ин витро и сурогатното майчинство. И аз отидох. Бях специален гост, по дяволите. Естествено, че когато имаш повод да се почувстваш специален, детето и суетният глупак в теб взимат връх и отиваш даже накрай света!

Дискусията беше организирана от една известна клиника за ин витро. В нея нямаше да участват представители на противниковата страна, тоест на предизвикалата спора Българска православна църква. Брадати служители на култа нямаше да има. Само аз щях да съм там брадатият. Аз - брадатият служител на култа към незачитането на никакви култове.

Другите бяха жени от клиниката - сестри, лекарки и пациентки. Доста несиметрично, като помисли човек. И по презумпция аз трябваше да защитя позицията, че ин витро и сурогатното майчинство са добро нещо, а Църквата греши, като ги заклеймява. И аз, в края на краищата, бях именно на това мнение.

Черноризкото, храбро НЕ

Но тук искам да изложа не предразсъдъчното си, доморасло мнение (такова, каквото имаме всички по всички въпроси, преди да ни се е наложило сериозно да помислим върху тях). Тук ще изложа мъчителните си разсъждения и съмнения, които се породиха от момента, в който ми се наложи да вляза в този проблем и да го разгледам малко по-задълбочено.

Българската православна църква беше изразила ясно мнение на около двайсет страници, че се отнася силно резервирано към ин витро и към сурогатното майчинство. Към ин витро методите проявява по огромна и крайна милост снизхождение - и то в случаите, когато материалът за оплождането е от членовете на двойка, слючила брак. Но за сурогатното майчинство БПЦ беше непоколебима. Тя казваше: НЕ!

Ай, ай, ай, казах си аз, колко обичам това черноризко, храбро не! Обаче на срещата изведнъж разбрах, че изобщо и не искам ей така просто да започна да обвинявам църквата в тесногръдие! Виждайки, че в тази дискусия няма кой да защити църквата (а в защита на ин витро-то се бяха събрали около десетина жени и три телевизии), изведнъж на мен ми стана тягостно. Някак ми заприлича на заклеймяването на капитализма в часовете по научен комунизъм, които помнех от гимназията. В тези часове горкият капитализъм нямаше кой да го защити и ние, начело с бесните си учители, го псувахме и бичувахме до насита.

... и всички лица ужасно посърнаха

Затова аз, някак неусетно, се превърнах в защитник на каузата на църквата. Поне в началото реших да бъда на нейна страна. Просто заради симетрията. И първите ми думи бяха: Кажете, ин витро не е ли един изключително доходен бизнес? Жените бяха силно смутени.

... И не е ли в края на краищата (тук си дръжте шапките, консервативни дами и господа) натрапваното в обществото мнение, че единственият начин едно семейство да осмисли живота си, е да има деца... Не е ли това просто една реклама на методите ин витро? И на клиниките, които ги прилагат? Това вече съвсем втрещи жените.

Аз продължих: В края на краищата във всички времена децата са били благо и разкош. И необходимост, естествено. Не знам дали е точно така при положение, че светът се задушава от пренаселване. Но както и да е. Искам да кажа, че именно в момента, когато методите ин витро са вече създадени и добре разработени, тази идея - че да имаш деца е единственото важно нещо на света - страшно добре помага за рекламата на клиниките за ин витро. Така казах и всички лица ужасно посърнаха. Тук искам да повторя, че направих това, само за да не бъде оставена църквата без защита. Всъщност аз поздравявам клиниките ин витро и знам, че те спасяват много семейства от отчаянието на бездетността.

И след това - за да угодя на организаторите - казах: А не е ли редно, вместо да се занимава със заклеймяване на ин витро и на разни други научни придобивки, с което само си навлича облика на някакво мракобесно, антипрогресивно учреждение, църквата да вземе и да се позанимава с кухни за гладуващите, приюти за бездомните и раздаване на дрехи за студуващите?

Да останем християни - въпреки църквата

Всъщност казах това най-вече, защото наистина го мисля. И всеки път, като го помисля, изпитвам ужасен гняв към тая ми ти БПЦ. И препоръчвам на всички, подръжници и противници, да помислят върху това. И после казах най-важното. Което е същността на моя размисъл.

Не е ли най-добре, казах аз, не да внимаваме да не разгневим Църквата, а да внимаваме НИЕ ДА НЕ СЕ разгневим на Църквата? След като я виждаме, че прави такива неща? Не е ли най-важно въпреки това, което прави църквата, ние да останем християни - добри, мили и смирени? Защото, казвам Ви, за християнина именно гневът е най-ужасен грях. Не е ли в такъв случай редно ние просто да проявим своето свещено простодушие? И да махнем с ръка, без да осъждаме никого?

Да махнем с ръка при вида на недомислиците на църквата. Да махнем с ръка знаете ли с кои думи на уста? Аз предлагам това да бъдат думите: Бог да прости на поповете. Както и на нас.