Борисов, Нинова и сапунката с дебата

Докато в Европа се разгоря дебат за бъдещето на Европейския съюз - дали да продължи да съществува както досега или да избере други начини (от пълна федерализация до Европа на две скорости, като няма съмнение къде ще бъдем ние в тази Европа), в самата България дебати няма. Предизборната кампания си тече, а партиите обещават куп чудеса, с които да осигурят благоденствие на народонаселението. Но същински сблъсък няма. Електронните медии с национално покритие предприемат опити да организират някакви сблъсъци между формациите или по избирателни райони, или по определени теми. Но тези разговори нито добавят стойност, нито служат за съществено разграничаване на отделните кандидати. Непосредственият резултат след един такъв опит беше, че ДПС и Патриотичният фронт завършиха с почти еднакъв призив - за родолюбие и за необходимостта от визия и национални приоритети.

Игра на различия

Разговорите, които се завихрят в ефир, така и не успяват да заприличат на дебат за политики. Не защото партиите са уморени след предизборната кампания за президентския вот, а защото между тях просто няма особени различия. А ако ги има, очевидно не желаят да ги демонстрират. Поради простата причина, че са намерили пътя на най-малкото съпротивление. Път, който е най-лесно смилаем и приемлив за избирателя - патриотичният, родолюбив предизборен химн. В него има няколко безотказно действащи елемента, като например - „те ще ни кажат на  нас“. Под „те” се имат предвид онези другите, европейските чиновници например, които нищо не разбират. Друг отличителен елемент на тази реторика е заканата България да стане лидер на Балканите (не е особено ясно как точно) и да отстоява собствена позиция в Европа, бранейки националния си интерес (пак не е особено ясно как точно). А повишаването на заплатите и пенсиите е лайтмотивът, около който се гради едва ли не цялата кампания. И като към темата за доходите прибавим и сигурността, най-вече битова - ето ти цяла една предизборна платформа, която може да бъде използвана от почти всички формации.

Именно липсата на различия и скучноватите разговори, организирани от различни медии, доведоха съвсем логично до необходимостта от лидерски дебат. Кой и как реши, че този сблъсък трябва да бъде само между БСП и ГЕРБ, си остава загадка. И дали подобен ход цели да внуши на публиката, че трябва да гласува (макар и с отвращение) за партиите с най-голям шанс - това също е неизяснен въпрос. Пределно ясно е обаче, че подобна „шоупрограма“ в никакъв случай не може да бъде представяна като дебат. Защото в същността си тя може да бъде всичко друго, но не и управленски разговор. Може да бъде сеир или махленска свада, но с абсолютна сигурност няма да представи визии, приоритети и програмни спорове по същество. Нивото ще бъде сблъсък на остроумия (доколкото това е възможно при Нинова и Борисов) и препирни на тема кой за какво е виновен. А подобна „разграничителна линия“ между две партии, представяни от медии и социолози като основни, е най-лесният начин след 26 март разграниченията изцяло да отпаднат. Защото отлики по същество няма да бъдат показани. А липсват ли, пътят към голяма коалиция е лесен, удобен и трасиран. С помощта не на кого да е, а на медиите. И няма да има нужда от балансьори в лицето на Патриотите или родолюбивата ДПС. Ще има нужда само от математически гласове, каквито винаги се намират лесно. И не на последно място - един подобен дебат между лидерите на БСП и ГЕРБ ще обърка още повече избирателя, който и бездруго вече губи ориентация.

Основният губещ

Въпросният дебат обаче така и не се състоя. Съвсем очаквано всъщност. Защото целта беше просто да се проведе дебат дали да има дебат. Тоест, плъзгане по повърхността. Публиката трябваше да остане с усещането за неразбирателство между ГЕРБ и БСП - за да се подхрани фенщината сред партийните агитки, за да се изгради противоречие, каквото на практика няма. И в крайна сметка сблъсъкът да не се случи, а спорът да се върти около някакви съчинени различия. Всичко това обаче лишава публиката от основното за всеки вот - възможността да направи информиран избор.

Впрочем, информираният избор зависи в голяма степен и от медиите. Вместо да се държат като публика, като пасивен наблюдател, те трябваше да изработят условията за дебата - с много въпроси, изискващи конкретни и ясни отговори. Ако лидерите откажат - толкова по-зле за тях самите. Но когато медиите се оказват фон на лидерските прищявки - толкова по-зле за медиите.

Най-много губи обаче избирателят. Сега той ще трябва да решава за кого да гласува без критерий (защото няма кой да го създаде) и без да може да намери различия (защото такива засега липсват). Затова пък през цялата кампания ще живее с усещането за непримирим спор между двама политици с управленски амбиции. Спор обаче явно няма, а симбиозата ще се крие всячески до 26 март зад димки и несъществени разговори.

Колкото до това, че Европа на двете скорости съвсем заслужено ще остави България сред държавите „втора категория" - и по тази тема разговор няма да има. Не им е важно. По-същественото за Борисов и Нинова е „кой от кого го е страх“. Наужким, естествено.