България спря да мълчи пред Русия

Коментар от Иван Бедров:

Есента на 2006 година. България е на месец-два от присъединяването си към Европейския съюз. Посланикът на Русия в Брюксел Владимир Чижов, който все още е на този пост, изрича широкоизвестните думи, че Москва разчита България да бъде нейният „троянски кон“ в ЕС. А пък „конят“ да използва факта, че решенията се взимат с консенсус и да „успокоява лудите глави и да ентусиазира нерешителните“. Тогава българската държава не реагира и случаят остави след себе си неприятния вкус на съгласие с това крайно изявление.

Две години по-късно отношенията между Русия и Запада се изострят заради конфликта в Грузия. Думата „санкции“ отново е на дневен ред. Посланик Владимир Чижов казва, че очаква България да наложи вето на предложението за налагане на санкции срещу Москва. Позицията на българското правителство обаче е точно обратната и е в синхрон с тази на партньорите - „за“ териториалната цялост на Грузия и „против“ признаването на сепаратистките републики. Последва кратък спор в парламента, но официално България отново не реагира на провокацията.

Дали вече е различно?

Няколко години след описаните случки отношенията между Русия и Европейския съюз отново са обтегнати заради незаконното анексиране на Крим и заради подкрепата за сепаратистите в Източна Украйна. Този път не посланик, а лично външният министър Сергей Лавров - и то не просто пред медии, а от трибуната на Съвета на федерациите в Москва, каза по адрес на Македония „даже се изказват идеи защо да не я разчленим като изкуствена държава - част да се даде на България, част - на Албания“. Провокацията има и външно-, и вътрешнополитически прочит. В България тя може да бъде разчетена като опит за подкопаване на интегритета на правителството, което вече два пъти се обяви „за запазване на териториалната цялост на република Македония“. Посланието на Лавров в случая е следното - правителството в София говори едно, а прави друго.

Този път България не се обърна на другата страна и още същата вечер министърът на външните работи Даниел Митов нарече внушенията „крайно безотоворни“. Това е реакция, която много се различава от дългогодишното смутено мълчание след всяко по-остро изявление от страна на Москва. Промяната обаче не е от днес.

Преди седем месеца руският вицепремиер Дмитрий Рогозин коментира в типичния си провокативен стил дебатите в България по документа „Визия 2020: България в НАТО и в европейската отбрана“. Тогава служебният министър на отбраната Велизар Шаламанов вкара в употреба израза „хибридна война“, а документът директно посочваше Русия като инициатор на хибридната атака. „Някой си Шаламанов убедил премиера Близнашки още веднъж да предаде Русия“, каза Рогозин. Тогавашната реакция на Даниел Митов бе дори по-категорична от тази по македонската тема: „България е суверенна държава, която взима самостоятелни решения, свързани със сигурността ѝ. Те не подлежат на коментар от страна на висши представители на други държави".

Защо не бива да се мълчи

Тези действия на външния министър са знак, че България започва да преодолява комплекса си спрямо Русия. Историческите връзки между двете страни и диспропорцията в размерите не могат да са достатъчно основателна причина София да не реагира на провокации, които неглижират независимостта на българската политика. И ако между едните и другите примери са изминали 7-8 години, причините за това са обективни: и тогава, и сега отношенията между Русия и Запада са обтегнати; и тогава, и сега България е част от НАТО и Европейския съюз.

Проблемът е, че българската страна твърде лесно подава топката за подобни провокации. Ако Божидар Димитров, министър в първото правителство на ГЕРБ, не твърдеше постоянно по медиите, че Македония предстои да се разпадне (което публиката разбира като „ще си я вземем“) и ако премиерът Бойко Борисов бе по-внимателен в думите си, които медиите цитираха като „армията е на границата с Македония“, тогава Сергей Лавров щеше да има два довода по-малко в интригата, която забърка.