Българският гръм и трясък

Коментар на Мирела Иванова:

„Взривове в Севлиево и през нощта.” Из новините на в. „Труд”

Само веднъж съм чувала взрив, но той буквално разтърси жилището, в което живея, защото избухна в асансьора и помете не само нощната тишина, а и всекидневния ритъм на обитателите от нашия вход за дълго време. Сега съм далеч от севлиевската канонада, гърмежите там отекват в радиус от тридесет километра, узнавам ги само от новините. Но те все пак ме настигат и засягат по особено драматичен начин.

Край Севлиево гърмят чешки снаряди, някога принадлежали на българската армия, а сега собственост на частна фирма „ЕМКО”. Съмненията са за избухнал в складовете пожар, но преди да спрат взривовете причината не може да бъде установена. Съмнявам се, че ще се установи и след това.

Установимо е само, че заговорим ли днес за армия, веднага си представяме някаква разпасана команда, която не ни вдъхва респект и уважение, въпреки изобилието от генерали – сигурно по един на всеки трима професионални войници. Пред очите ни изплува луксозното ламборджини на Стоян Стоянов – Стуци, паркирано пред нощен клуб „Червило”, не сме в състояние да добутаме дори до асоциацията с някогашното полупрезрително название на военните – „фуражки”.

Миналото - горе-долу ясно, а бъдещето?

Армията днес не е и не може да бъде това, което бе през соца – наясно сме с факта. Не е и някогашният символ на чест и достойнство, на боен дух, устрем и стегнатост, времената са други. Но несъмнено се превърна в един от нарицателните примери за несвършващия грабеж на държавата, затова и взривовете край Севлиево отекват в мен. Ето как:

Помня как преди десетина години, на връщане от седемте Рилски езера, додето си почивахме край Бъбрека, водачът на нашата група, жилав и сдържан в говоренето си бивш военен, внезапно заразказва за разпродажбата на имуществото на Първа българска армия и почти се разрида.

Помня и как баща ми, вече доста болен, гледаше по телевизията първия свободен военен парад след 10 ноември и сълзите му капеха. Преди да стане лекар е бил младши офицер в комендантството в София и обичаше да разказва за деня, в който песента „Велик е нашият войник” е била  реабилитирана и отново разрешена за изпълнение в армията. Та той завежда един взвод войници да се изкъпят в баня „Мадара” и на връщане дава тон за песента. И преминават през половината град като на парад, понесени от силата на тая безсмъртна песен, самочувствието си и радостта на хората, които спонтанно ги приветстват по балконите и улиците.

Липса на дух сред многото липси

Помня и отделни редове, и цели писма от офицери и войници, изпратени на Иван Вазов по време на Междусъюзническата и Първата световна войни. Поручик П. М. К. например пише: “Вашите душевни пориви, които срещнах напечатани в “Мир”, и приветите Ви към тези при Чаталджа ме дълбоко трогнаха и дълго време не можах да спра сълзите си. Вие ни давате нови сили; 100 тона с динамит не биха могли да ни помогнат, колкото Вашите стихове. И най-гениалният пълководец не би могъл да ни даде такъв кураж и насърчение…”

Публикуваните във вестник „Мир” стихотворения Вазов събира и издава в книгата си „Под гърма на победите”. Победи, които поради политическа некадърност въвличат страната в две национални катастрофи. Това са исторически и лични сантименти...

Несъмнено като държава-член на НАТО, България има съвсем различни задачи и перспективи пред професионалната си армия. В общественото пространство се водят дискусии, свързани и с намаляването на социалните привилегии, и с бюджета за 2012 година, все по-рядко обаче се говори за безогледния пладнешки грабеж на военни имоти и собственост, за безнаказаността на тайните приватизации, която демобилизира съсловието и за мърлявината на недоправената реформа. Само някой внезапно избухнал взрив – онзи ден край Челопечене, вчера край Севлиево – разтърсва и осветява за миг историческите ни и лични спомени, отеква като тътнещо ехо, чийто упрек не настига никого.

Автор: Мирела Иванова, Редактор: Александър Андреев