Българският ГУЛАГ

Научният труд е дело на трима български изследователи и излиза под надслов: ”Принудителният труд в България между 1941 и 1962 година". Той е изготвен с подкрепата на германската фондация "Памет, отговорност и бъдеще" (EVZ), създадена преди 12 години за да издирва и компенсира финансово жертвите на системата за принудителен труд в нацистка Германия.

До 2007 г. общо 1 млн. 660 хил. граждани от 100 държави, в т. ч. България, са получили общо сумата от 4,4 млрд. евро под формата на обезщетения за принудителен труд в нацистките лагери на смъртта. Не по-маловажна обаче е целта на EVZ да събере и съхрани документите и разказите за преживяното от жертвите на нацизма, които, според германските изследователи, са част от колективната памет за осмисляне и справяне със злото. А основното послание  към младите е, това зло никога да не се повтаря.

Когато архивите говорят

Според архивите на МВР между 1945 г. и 1962 г. в 86-те трудови лагери на комунистическа България са въдворени 28 530 „врагове на народа”. В годините на Втората световна война през трудовите лагери на българското царство са преминали около 2 000 комунисти, анархисти и леви земеделци.

Принудителният труд като държавна политика е въведен в България от правителството на Александър Стамболийски в началото на 20-те години на миналия век, когато са създадени съществувалите до неотдавна Трудови войски. През войната царската Държавна сигурност изгражда специални селища, главно в Родопите, за политическа изолация на противниците на тогавашния режим. Традицията е продължена след 1945 г. от комунистите, които създават истински ГУЛАГ чрез копиране на съветския модел за лагери на смъртта.

Според авторите на изследването има съществена разлика между трудовите лагери до и след 1945 година. Така напр. по царско време лагерите са служели за временно изолиране на противниците на монархията, докато комунистическата власт използва целенасочено тежкия и често безсмислен каторжен труд за физическо унищожение на „враговете на народа”.

"Фашистките" трудови лагери

Царските трудови лагери, наричани „селища на Държавна сигурност”, се изграждат в съществуващи детски планински летовища. Инспектирани са от инженери на Райха, които определят условията в тях като „лоши”. Мимолетните посещения на германци са причина български историци от комунистическия период да им лепнат етикета „фашистки концлагери”. В тях на практика не се извършва стопанска дейност с изключение на строежа на пътя между Троян и Тетевен, когато „концлагеристите” получават обичайните за тази дейност надници. Основната работа в селищата на ДС преди 9 септември 1944 г. е била свързана с поддържането на хигиената и реда в бившите детски летовища.

Любопитно е, че във връзка с практиката на комунистическия режим да раздава почести и привилегии на така наречените „активни борци против фашизма и капитализма”, през 70-те години на миналия век специална комисия на ЦК на БКП разглежда задълбочено молби на бивши трудови лагеристи от царско време да получат заветното звание „активен борец”. Тя обаче намира, че противно на свидетелствата на кандидатите, че са били подложени на големи несгоди и смъртни опасности в името на светлото бъдеще, условията в лагерите са били сносни, а животът в тях - безопасен. Комисията решава, че кандидатстването за активен борец само на основание „престой във фашистки трудов лагер” съвсем не е достатъчен мотив и препоръчва на кандидатите за привилегии да представят по-сериозни доказателства, че са се „борили”.

Лагерите като застраховка срещу Холокоста

Колективната памет за принудителния труд по време на войната би била непълна без спомените на 12-те хиляди български евреи, мобилизирани по силата на приетите под натиска на нацистка Германия антисемитски закони. Мъжете-евреи на възраст между 20 и 44 години са изпращани в около стотина трудови лагера, и са използвани за изграждането на пътища и мостове, отводняване на блата и корекции на речни корита. „Спомените на преживелите трите години принудителен труд са травматични, но не и трагични”, твърди  доц. Петър Петров от Института по етнология при БАН и един от авторите на изследването. Според него е абсурдна аналогията с лагерите на смъртта в Полша. Българските евреи-лагеристи са ползвали отпуски в родните си места, имали са право на кореспонденция, а едно от наказанията за отклоняване от работа е гласяло: „лишаване от топла храна за 10 дни”!

В крайна сметка принудителният труд, в случая, се оказва формулата за спасението на българските евреи от лапите на нацистите. Царят и неговите министри са поддържали пред Хитлер тезата, че евреите са много нужни за изграждането на пътища до турската граница, които биха осуетили нападение в гръб на Германия.

Апокалипсисът "български ГУЛАГ"

Истинската трагедия на принудителния труд в България се разиграва след 9-септемврийския преврат от 1944-та. Още на 20 декември същата година доминираният от комунисти и превратаджии Министерски съвет приема зловещата „Наредба-закон за трудово-възпитателните общежития за политически опасни лица”. Новата диктатура разполага с богатия опит от съветските и нацистките лагери на смъртта. Има данни, че съветски „специалисти” са консултирали българските си другари как най-ефикасно да ликвидират враговете на пролетариата с тежък физически труд, болести и пълно изтощение.

На въдворяване в българския ГУЛАГ подлежат „лица, които не могат да бъдат съдени по обикновения ред заради политически или държавни причини”, решава ЦК на БКП през 1951 година. Той определя и поне 7 години принудителен труд за всеки от негласно осъдените на бавна смърт свои политически и класови опоненти. През 1953 г. от общо 1 913 лагеристи в Белене 1 732-ма са с обвинения за „контрареволюционна дейност”. Над 1 200 души са преминали през зловещия „Слънчев бряг” край Ловеч и женския концлагер в Скравена. В тях умират 147 души вследствие на непосилен физически труд, полаган под надзора на надзиратели със садистични наклонности.

По оценки на изследователите общият брой на политическите концлагеристи в България е много по-голям от официално признатите близо 30 хил. души, защото до 1951 г. народната власт не води отчет за въдворените в лагерите. А това е времето, когато броят им е бил най-голям.

Автор: Н. Цеков; Редактор: Е. Лилов