Власт и църква в Русия
12 декември 2008
Кремъл и катедралата се поклониха за сетен път пред един самоуверен свещеник, който от времето на Елцин насам се държеше с политиците като равен с равен. Главата на руската православна църква управлява онази духовна спойка, която постсъветска Русия търси, и която никакво богатство, никаква армия или тайна служба не е в състояние да предостави. Беше логично, че президентът Медведев и премиерът Путин отдадоха лично последна почит на покойния патриарх. Тук
Русия честваше самата себе си
църквата, своите страдания, своето възкресение и великата руска душа. Още съвсем млад Алексий ІІ се изкачи до върха в катакомбите на съветската система. Едва 31-годишен той стана епископ - със сигурност не като таен борец на съпротивата против оловната брежневистка ера. През 1990, когато залезе червената звезда на съветската власт, когато ледът се пропука и църквата отново стана необходима, той бе въздигнат за патриарх.
Вярно е, че по негово време бе сложен формалният край на почти хилядолетната църковна схизма и на свързаните с това проклятия по адрес на Рим и Запада. Но до посещение на патриарха в Рим или на папата в Москва така и не се стигна. Верската благодат има граници и те ще се запазят и занапред. Третият Рим остава незабравим за своите поданици.
Съюзът с олтара - опасна спойка?
Руското православие не е повече църквата на унижените и оскърбените, на каторжниците и разстреляните. Днешното й положение напомня по-скоро на царисткото минало. Не сантиментален жест, а акт на държавно помирение беше фактът, че последният руски цар Николай ІІ и неговото семейство, разстреляни от болшевиките през 1918, бяха обявени за светци. Путин държи да се знае, че произхожда от религиозно семейство и е бил тайно кръстен.
Св. Георги е светецът пазител на Русия. Но дали той е пазител и на недоволстващите мюсюлмани в южна Русия? Кремъл трябва да бъде много предпазлив в съюза си с олтара. Това повдига обаче въпросът откъде би могла да дойде тогава спойката на огромното руско царство.