Всички гледни точки

"Всички гледни точки" - такъв е девизът на БТВ-новините. Струва ми се, че той може да се използва и като диагноза за българския обществен дебат. Последният пример е този с експлозията пред "Галерия". Вече имаме всички гледни точки по въпроса – от това, че господата от силовото министерство сплашват журналисти, до също така близката до ума конспиративна теза, че журналистите сами (заедно с Янев, Петров…) са си спретнали взрива, за да привлекат вниманието. Плюс всички междинни нюанси. Как да изберем между тези противоположности? Да се взираме в лицата на участниците, да анализираме стилови особености, да четем улики като в криминален роман? Да анализираме кабалистични съвпадения като датата, когато се навършва годишнина от ареста на Алексей Петров и посещението в България на евро-началници?

Повече от ясно е, че едва ли ще получим еднозначен отговор за това какво се е случило и ще се върнем към любимото ни „основно чувство”, което внушават медиите: "Ох, ох, българска работа". Поне така се случваше при предишни подобни взривове, които така и не бяха разкрити. Г-н Борисов блестящо защити правителството си, като ни каза, че работата била извършена от професионалисти. Разбирай: ако разкрием, хубаво. Но ако не разкрием пак хубаво, защото това ще значи, че извършителят е самият г-н Октопод.

Че кой иска да изпусне публичните страсти?

Питам се защо изобщо трябва да се води целият този дебат преди да имаме каквито и да било данни за случая? В стабилните държави на подобно посегателство в първия момент се отговаря с един неизменен политически ритуал: поява на министъра до час по-късно на мястото на инцидента, заявки за единство на политическите сили, клетви, че виновните ще бъдат разкрити, с една дума – внушение за сигурност и здравина на властта. Подобен ритуал центрира и медийното пространство; хората усещат, че там някъде има субект, който отговаря за света им. Разпадането на тази, както всяка друга тема на „всички гледни точки” у нас фрустрира гражданина, възпитава апатия към истината и отчуждава от публичните дела.

Ще кажете няма как медиите да не реагират на такова екстремно събитие - нали всички те са на пазара, тече жестока борба кой ще е пръв. Добре, но подобно фрагментиране произвеждат къде по неактуални теми.

Вземете сделката с външния дълг на бившия министър на НДСВ Милен Велчев, която наскоро пак влезе в публичното внимание. Едните казват – това е най-прекрасната сделка, вижте растежа на страната, вижте нивата на борсата при нас. Другите – загубили сме един милиард и половина, приятелите на г-н Велчев са прибрали едни пари. Ще разберем ли кой е прав? Уж става дума за цифри, а пак няма редакция, която да провери случая, да ни каже как стоят нещата и да сложи точка на въпроса. Допускам, че понякога, и особено в икономиката, процесите са сложни и не е възможно да се изчислят еднозначно ползи и загуби. Но тогава защо медиите просто да прекратят говоренето по тази тема и я оставят на специализираните научни публикации, които са именно за това, да претеглят „за” и „против”? Много просто, защото става дума за публични страсти, които нито един частен търговец на информация не е луд да изпусне.

Лабиринтите в медийната среда

Или вземете подслушванията, СРС-тата, контрабандата. Научихме ли със сигурност нещо повече от това, което знаехме преди началото на „течовете”? Който мразеше ГЕРБ намери повод да го мрази повече, който ги обичаше – да мрази враговете им. Плюс много междинни нюанси, защото конкуренцията в производството на „гледните точки” се ожесточава. Една от най-екзотичните беше това, че експертизата на записите, поръчана на БАН, обслужва интересите на властта, защото Академията си плаща така за оттеглянето на проекта за реформи от страна на правителството. Затова пък аз поне не срещнах журналистическо разследване около бизнеса на прочулия се Мишо Бирата, не знам какви точно са нивата на контрабандата, кой точно изнася СРС-та от службите.

А мислехме преди време, че няма защо да пълним главите на децата с многомерни тълкувания на литературни произведения. Напразно! Медийната среда заприличва все повече на тотално произведение, където единственият начин да се ориентираме е да развием усет за художествена правда, за убедителност на образа, за сила на метафорите…