Генетичният дефект на демокрацията в ЕС
9 юни 2009
Неделя, евроизбори, германска избирателна секция. Възрастна жена пита: А кой номер е партията на спиритистите? Вероятно имате предвид „Виолетовите”, Партията за спиритуална политика - помага й член на избирателната комисия. Ами не знам, те понеже говориха по телевизията нещо за пенсионерите - е отговорът на жената.
Европа - непонятна и далечна
И още един пример от Германия. В кратките биографии на двама топ-кандидати от различни партии, освен за всевъзможните им компетенции и успехи, може да се прочете едно и също конфекционно изречение: „Той е футболен запалянко.” Без да подценявам интелигентността на читателите: тези два периферни сюжета от европейските избори в неделя като под електронен микроскоп показват генетичния дефект на демокрацията в ЕС.
Избирателите слабо се вълнуват от европейската политика, защото им се струва, че не чуват в нея нищо, което ги засяга пряко. Виж, пенсиите са нещо съвсем конкретно и осезаемо, всеки месец в джоба. Да не говорим пък за футбола, чието най-обикновено споменаване кара десетки милиони европейци (и все повече европейки) незабавно да наострят уши.
Всъщност, европейската политика отдавна засяга гражданите повече от националната – та нали в повечето страни от ЕС над 50% от законите вече са по европейски стандарт. Но самите европейски институции сякаш страдат от неразбираема свенливост или комплекс за малоценност и все не смеят да се легитимират пред близо 500-те милиона граждани като същинска законодателна и изпълнителна власт. Това, между другото, е и страничен ефект от брюкселската култура на политическа предпазливост и скромност.
Евроизборите като част от въртенето на педали
Докато националните политици обикалят села и паланки и общуват с избирателите на родния им език и с разбираеми съобщения, които често избиват в популизъм или лична фукливост, европейската политика изглежда скучна и безлична, а езикът й (в пряк и преносен смисъл) си остава неразбираем за масовия избирател. Да, в Брюксел и Страсбург пишат прозрачност и правова държава с главно „П”, но това сякаш далеч не е толкова вълнуващо, колкото са пенсиите и футболът.
Тони Блеър беше казал, че развитието на ЕС е като карането на велосипед: спреш ли, ще паднеш. Евроизборите в края на миналата седмица по замисъл са тъкмо част от въртенето на педалите. Повече компетенции и правомощия за Европарламента и Комисията, отворени врати за следващите евроразширявания – това е политическата рамка, вътре в която ЕС следва една съвсем разбираема философия: за да има жизнеспособна обединена Европа, на всички страни трябва да им е добре. Тоест, отколешната следвоенна мечта: да се снемат междунационалните противоречия в полза на общото благоденствие. С футбола това едва ли има нещо общо.