Германия и срамният параграф 175
Коментар от Геро Шлийс:
В политиката има неща, за които просто не може да се търси оправдание. Например когато политиците търпят някаква несправедливост и не правят нищо за нейното заличаване. Или още по-лошо: когато заради бездействието им тази несправедливост продължава да показва отровното си жило. И е направо позор, когато възмездието за пострадалите от тази несправедливост идва чак след като повечето от тях вече не са сред живите.
Точно такъв е случаят с над 50 хиляди хомосексуални мъже в Германия, осъдени по силата на параграф 175 от Наказателния кодекс (НК). Много от тях са излежали дългогодишни присъди в затвора, а за всички важи: опозорени до гроб.
Хиляди съсипани животи
Трудно е да си представим, че това се е случило след края на Втората световна война: все още младата Федерална република оставя тогава в Наказателния си кодекс срамния параграф 175, спазван стриктно от нацистите. И така чак до 1969 година, когато въпросният текст е леко смекчен, но не и премахнат. Това се случва едва през 1994 година, когато този параграф окончателно е запратен на бунището на историята.
Правилно е, разбира се, че осъдените по този параграф сега ще бъдат реабилитирани. Но това идва твърде късно, защото повечето от тях отдавна вече не са сред живите. "Държавата носи вина за страданията на толкова много хора. Техните присъди са неправомерни и унизителни за човешкото достойнство", заяви министърът на правосъдието Хайко Маас. Звучи добре. Но и някак кухо, като се замислим колко дълго сме чакали, преди германската държава да забележи тази несправедливост.
Как да си обясним този пропуск на правовата държава? Търсенето на причините е важен процес - за да не се повтарят грешките. Очевидно е, че много от германците все още не са се освободили напълно от предразсъдъците си спрямо Другото, Чуждото, Различното. А това е хранителна среда за хомофобията - независимо, че особено в по-големите градове хората са (поне привидно) толерантни.
Дори германската канцлерка Ангела Меркел, която иначе се отличава с модерно мислене, заяви преди време, че има проблем с легализирането на еднополовите бракове. С което очевидно натрупа червени точки сред едно мълчаливо германско мнозинство, което по-късно ѝ се отблагодари на следващите парламентарни избори.
Меркел бяга от легализирането на еднополовите бракове най-вече по политически причини. Възможно е да пази тази тема като коз за времето след изборите за Бундестаг догодина, защото тъкмо еднополовите бракове са идеална възможност за спечелване на Зелените като коалиционен партньор. Но подобни вътрешнополитически сметки звучат повече от цинично. Защото е факт, че Германия остана единствената голяма страна в Европа, която все още не е разрешила на гейовете, лесбийките, бисексуалните и транссексуалните да сключват брак помежду си. В този смисъл съобщението, че несправедливите присъди срещу десетки хиляди хомосексуални германци ще бъдат анулирани, е само първата стъпка по един дълъг път.
Примерът САЩ
Има нещо иронично в това, че тъкмо американците, които толкова често одумваме, ни показват как да извървим този път. Същите онези американци, за които подозираме (особено след възпаленията покрай оспорваното Споразумение за свободна търговия ТТИП), че се задоволяват с по-ниски стандарти от нашите. Това просто не е вярно.
През последните три години привържениците на т.нар. "Same Sex Marriage" промениха изцяло обществените нагласи в САЩ. Като едно мощно гражданско движение те преминаха през цялото американско общество и успяха да обърнат общественото мнение: щат след щат легализираха еднополовите бракове, а накрая и Върховният съд на страната се произнесе в тяхна полза.
Сегашната бежанска криза представлява исторически шанс за германското общество. Защото ни кара да отстояваме ценностите си. Да се застъпваме за всичко, което смятаме за важно. Да се обединяваме около това, което искаме да спазват хората, идващи при нас. Това е една изключително продуктивна дискусия, в центъра на която стои именно нашата култура. А към нея спада и правото на всеки да сключва брак с човека, когото обича.