Говорител, ударен от бумеранг

Правителствата, политиците и партиите винаги се опитват да въздействат върху медиите. Нявсякъде по света. Но това може да им струва скъпо, ако обществото разполага с инструменти да отвърне на удара. И ако използва тези инструменти, пише в коментара си Александър Андреев:

За последните двайсетина години в България са го правили всички премиери - може би с едно изключение, но не бих се хванал на бас. Вдигали са телефона кога с циничната арогантност на властта, кога с на пръв поглед логичния аргумент: „Че тая телевизия от моята ръка се храни!”. И не само в България. Същото се случва и в Румъния, и в Унгария, и в Сърбия, и в Македония.

И отново ни подсетиха за България

Случва се обаче и в Германия. И горната именно германска новина може да предизвика злорадство: „Ето на, да се видят германците, дето били толкова цивилизовани и уважавали медийната свобода!”. Може да предизвика и покруса: „Навсякъде е така явно. На медиите не бива да се вярва”. И двете реакции ще бъдат закономерни, ако се задоволим само с изходната новина, без да проследим какво става после. И колко бързо става.

Само 24 часа по-късно виновникът Ханс Михаел Щреп, говорител на една от управляващите партии (баварския Християнсоциален съюз - ХСС) си подаде оставката. Облаците се сгъстяват и над главата на шефа му, баварския премиер Хорст Зеехофер. Срещу опита на Щреп да се меси в информационната политика на Втора германска телевизия ZDF скочиха не само засегнатите журналисти, не само техни колеги от всички медии, не само общественото мнение и опозиционните политици. Дори един министър от управляващата коалиция взе на подбив баварците и оприличи действията на своите правителствени партньори с порядките в Южна и Югоизточна Европа. А с това отново ни подсети за България, Румъния, Македония и останалите европейци в региона.

Некрасиво. Но, уви, нормално.

Защо в тези страни не хвърчат оставки и глави, когато изпълнителната власт посяга на медийната свобода? Ами защото никой не се възмущава. А защо никой не се възмущава? Навярно, понеже всички вписват тези намеси в рубриката „некрасиво, но политически нормално”. Тази логическа верига обяснява, но и прекалено опростява нещата. Защото политически натиск над медиите се упражнява и в по-развити демокрации от България. В Германия например ръководните постове в обществените медии се раздават, общо взето, в резултат от партийно-политически споразумения. Другаде (в Англия например) непокорните обществени медии се „опитомяват” чрез тоягата на бюджета. Светът не е идеален...

Но по-свободните и по-демократични общества са си изработили инструменти, с които да отвръщат на удара. И политиците добре знаят, че посегнат ли към телефона, за да сгълчат неудобни журналисти, бумерангът бързо ще се върне. Тъкмо поради това и не го правят толкова често. А там, където подобни намеси се смятат за некрасиви, обаче политически нормални, по телефона ще продължат да пристигат партийно заквасени указания.

Автор: А. Андреев; Редактор: Д. Попова-Витцел