Годината, в която ЕС надникна в пропастта

Други времена бяха, когато най-важният въпрос за ЕС гласеше: ще успеем ли да овладеем еврокризата? А от тогава всъщност изминаха само няколко месеца. През януари в Гърция дойде на власт левият Алексис Ципрас, който хвърли кредиторите в гняв и ужас. В съответствие с предизборните си обещания той отхвърли исканията им за реформи и икономии. Последваха месеци на финансов покер между Атина и Брюксел.

Кой ти помни Grexit?

Кризисните срещи нямаха край. Като Дамоклев меч надвисваше заплахата от т. нар. Grexit – излизане на Гърция от валутния съюз. През февруари германският финансов министър Волфганг Шойбле постави един вид ултиматум на Атина, а по-късно заговори и за временен Grexit, с което още повече нажежи напрежението. В последна сметка обаче през лятото на спора бе сложен (неокончателен) край, гръцкото правителство направи завой, прие условията, за да получи трети помощен пакет и оттогава насам се опитва сравнително усърдно да провежда реформите. Това успокои духовете. Дълговата криза в Европа наистина продължава, но от летните месеци насам изглежда отново под контрол.

В разгара на споровете около дълговата криза се надигнаха и опасенията както от разпадане на еврозоната, така и изобщо за бъдещето на ЕС. Канцлерката Меркел беше сред онези, които предупредиха, че евентуалното разпадане на валутния съюз може да застраши целия проект на европейското единение. По повод на Гърция тя припомни, че правилата и договореностите на всяка цена трябва да се спазват, иначе целостта на Европа е в опасност. Само че малко по-късно сама пренебрегна европейските правила.

Съдбовните думи на Меркел

В края на лятото, когато потокът от бежанци по балканския маршрут непрестанно набъбваше, а Унгария блокира пътя им към Западна Европа, Меркел пренебрегна регламента от Дъблин за даване на убежище. Според него мигрантите, навлезли във вътрешността на Европейския съюз, трябва да бъдат връщани в държавата от общността, където първо са пристигнали. Малко по-късно Меркел обяви, че Дъблинският регламент е остарял и позволи на хиляди бежанци да влязат почти без проверка и контрол в Германия. За правото на политическо убежище “няма горна граница”, каза тя. И още: “Ние ще се справим!” В началото много хора в Германия одобряваха нейната политика на отворените врати. Само че потокът от бежанци продължи да набъбва и настроението постепенно се промени. А и повечето европейски страни реагираха на политиката на Меркел отначало с удивление, после с недоумение, а накрая с растящо несъгласие. Гръмка съпротива и остри критики предизвикаха опитите на канцлерката да наложи европейска система за разпределяне на бежанците, като всяка страна от ЕС поеме задължителна квота. Главно източноевропейските държави категорично отхвърлят това искане и упрекнаха Меркел, че именно тя е “поканила” бежанците.

Унгарският премиер Виктор Орбан заяви, че бежанците са “германски проблем” и издигна заграждения най-напред по границата със Сърбия, а след това и с Хърватия. Оттогава насам Европа се огражда все повече, граничният контрол отново е в сила, а свободното придвижване в Шенгенското пространство навсякъде е ограничено. “Липсва Европа, в този Евросъюз се усеща недостиг както на Европа, така и на съюз”, заяви с нескрито униние председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер.

Меркел среща съпротива не само от правителствата на европейските страни, но и от институциите на ЕС. Изразител на тази съпротива стана председателят на Европейския съвет Доналд Туск, който заяви, че хаосът по външните граници на Съюза трябва да бъде прекратен. “Европа без външните си граници се превръща в хранителна почва за страха”, предупреди той. В началото на декември Туск усили критиката си, като заяви в интервю, че бежанската вълна е твърде голяма и трябва да бъде спряна. “Никой в Европа, включително и Германия, не е готов да приеме такъв голям брой бежанци”, каза той.

Хранителна почва за популистки плевели

Несъгласието и чувството за несигурност на европейците си проличаха и на изборите. Практически навсякъде, където от края на лятото насам хората отидоха да гласуват, десните и ксенофобските партии спечелиха значителна подкрепа, включително и в Полша, където новото консервативно правителство открито се обявява и срещу приема на сирийски бежанци. Полският външен министър Витолд Вашчиковски заяви през ноември следното: “Не е ли абсурдно ние да изпращаме наши войници в Сирия, докато сто хиляди сирийци си пият кафето под липите (в Берлин – бел.ред.) и гледат как ние се бием за тяхната сигурност?!“

Ислямистките атентати в Париж през ноември взеха 130 жертви и засилиха радикализацията. Мнозина политици, включително и в Германия, от самото начало предупреждаваха да не се смесват темите за тероризма и бежанците, но в крайна сметка самото френско правителство стори точно това. Либерална бежанска политика, за каквато се застъпва Меркел, днес вече трудно може да се наложи на европейско равнище.

Страните от ЕС отчаяно се опитват - отчасти поотделно, отчасти заедно - да снижат броя на бежанците. Евросъюзът дори е готов да даде пари и да направи политически отстъпки на транзитната страна Турция – нищо, че досега остро я критикуваше заради нарушаването на човешките права. Девизът сега е: възпиране, сътрудничество със страните, от които идват бежанците и с транзитните страни, както и решаване на кризите и отстраняване на причините за преселението.

През тази година Европа беше поставена на изпитание от поредица тежки кризи: еврокризата, бежанската криза, украинска криза и обтегнатите отношения с Русия, кризисната ситуация след атентатите от Париж. Евросъюзът изглежда разпокъсан, а в резултат от това намалява подкрепата за него и нараства влиянието на популистки сили. А всички тези кризи могат да се овладеят само, ако европейските страни действително си сътрудничат и полагат общи антикризисни усилия.

Европейското сътрудничество просто няма алтернатива.

(В основата на този обзор е интервю с Янис Емануилидис от брюкселския мозъчен тръст Център за европейска политика.)