Голямото преселение на умни глави
21 октомври 2011
Докато в Рим 100 000 души протестираха срещу банките и правителството, други си стягат багажа или вече са се изнесли от Италия. Един от тях е Алесандро Мелиадо. 32-годишният строителен инженер работи по един жп-проект в Алжир. Той търсил две години напразно работа преди да докопа сегашното място в пустинята. Когато човек го слуша, неизбежно си спомня за южноиталианските гастарбайтери от 50-те години. "Вярно е", казва Алесандро. "С тази разлика, че навремето Италия изнасяше работна сила, а днес cervelli, мозъци".
Мизерно заплащане
Аналогична е преценката и на Антонио Талия, който също като Алесандро е от Реджо Калабрия. Той е 33-годишен и след като завършва журналистика накрая се озовава в Пекин, без да знае и дума китайски. "Просто не исках да остана в Италия. Да си намериш тук сигурна работа в някой вестник е като печалба от тотото. Външните сътрудници получават по 25 евро за статия, а някои не получават и нищо", разказва Талия.
Колко трудно е положението на младите италианци е видно и от актуалния отчет на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа /ОССЕ/: 29 процента са без работа, а над 44 процента работят на парче. Онези пък, които са успели да се доберат до постоянна работа, получават мизерни 400 до 600 евро на месец.
Дори топ-елитът на Италия, млади хора, които на международното поле играят в първа лига, почти нямат шанс в родината си. 30-годишният Матия Боери е изследовател в миланския Istituto dei tumori и същевременно прави докторат в Лондон. Заедно с двама свои колеги той регистрира наскоро един важен патент за ранното откриване на белодробен рак у пушачите.
Никакви перспективи
Въпреки че откритието предизвика огромен интерес в научните среди, това не донесе на Матия нито кариера, нито подходящо заплащане. Той работи като стипендиант на годишен договор, с месечна заплата от 1200 евро. Ученият казва, че не му е толкова за парите, колкото за перспективите: "Тая работа със стипендиантството може да продължи с години, тъй като конкурс се обявява само на всеки десет години. И тогава се натискат стотици кандидати."
Матия се бори със себе си, тъй като от една страна не иска да се раздели с Италия и спагетите на мама, но от друга вижда, че в чужбина би могъл да се подреди по-добре. "Лошото не е, че ние набираме опит в чужбина, а че повечето от нас не се връщат повече", обобщава той.