Гочев, телата и мълчанието

„Мълчанието на театъра – режисьорът Димитър Гочев” – така се казва книгата на Петер Щаатсман и Бетина Шютке, която е и първото систематично изследване на творчеството на големия български режисьор, работещ от 30 години в Германия. Не само работещ – Димитър Гочев неоспоримо присъства сред елита на германския театър – повториха го многократно и на представянето на книгата в Берлин.

Заглавието, избрано от двамата автори, препраща към едно вече легендарно писмо, което през 1983 година големият източногермански драматург Хайнер Мюлер пише на дотогава почти неизвестния български режисьор, поставил Мюлеровата пиеса "Филоктет". „Когато един ден дискотеките опустеят, а академиите се обезлюдят, отново ще прозвучи мълчанието на театъра, което е в основата на неговия език” – пише Хайнер Мюлер до Димитър Гочев.

Нестандартният български майстор

Мюлер-Гочев-мълчанието е и координатната система, в която авторите в сборника се опитват да впишат нестандартния театър на българския майстор, отличаван многократно с най-престижните награди в Германия. В края на миналата година книгата за режисьора беше представена в рамките на Берлинския театрален фестивал, където Димитър Гочев отново беше сред големите звезди с постановката си на „Буре барут” от македонския автор Деян Дуковски. В нея играе и българският актьор Самуел Финци, който също трайно се наложи на германската сцена.

Финци е и един от съавторите на книгата, посветена на големия режисьор – неговият остроумен текст се казва „Петдесет и девет правила за общуването с Димитър Гочев”. И още няколко заглавия на статии от сборника, които дават представа за акцентите: „Гочев и колелото на историята”, „Гочев – ветеринарят”, „Балканите са живи”, „В центъра са актьорите” и просто „Митко”. На представянето на книгата Димитър Гочев всячески се мъчеше да се отърве от лавровия венец.

„Чувствам се много идиотски като герой на книга”, призна той, „защото моята работа няма нищо общо с хартията.” А с какво има общо работата ти, Митко? „С телата на актьорите, които са по-умни от всеки режисьор. Затова се и мъча да изчезна като режисьор.” Това обясни Митко Гочев и ако не го познавах, щях да кажа, че се прави на велик и ръси наоколо си предварително подготвени цитати.

Но не – той наистина така мисли и така работи. „Аз не съм режисьор в клиширания смисъл” – това също негово изречение е избрано за заглавие на една от главите в книгата на Щаатсман и Шютке. Самият Митко обяснява за клишетата и театралния език на пиесата „Буре барут”: „Къде всъщност е клишето? Това е невероятно сгъстен език. Вярно, ние си служим с клишето, но това е нашият цитат. Ние се опитваме да направим телесен превод на този текст.”

Повтарящи се мотиви

Ето го пак: Димитър Гочев и телата на актьорите, Димитър Гочев и мълчанието. В цялата книга тези повтарящи се мотиви задават хем рамката, хем интерпретацията на неговото творчество – от учителя му Бено Бесон в Берлин от 60-те години, през приятелството му с легендарния Хайнер Мюлер, та чак до днес. Между другото, книгата е илюстрирана с изключително интересен фотоматериал от дългогодишната кариера на Димитър Гочев, а приложенията й за пръв път систематизират неговата творческа биография.

Нека кажа още, че сред отделните статии силно впечатление правят интервюто с Алмут Цилхер, великолепната актриса и съпруга на Митко Гочев, и анализите на двама български автори – Георги Каприев и Виолета Дечева. Алмут описва много нагледно „българскостта” на мъжа си, отговаряйки така на въпроса, дали - когато има проблем - Митко Гочев го анализира по германски: „Не, той се гмурва в него и го поема с кожата си. Дори ако трябва после да мълчи сто години, Митко решава проблема по-скоро чрез експлозия.”

Кръгът се затваря – Димитър Гочев и мълчанието: точно намереното заглавие на новата книга за големия български режисьор.