Да ти сложат печат "копеле"

Всичко вървеше по вода: раждането на нашата дъщеря в една Бейрутска частна клиника мина без проблеми, малката спеше спокойно и почти не плачеше, новоизпечените баби и дядовци бяха очаровани от бебето и след като му се порадваха, си заминаха обратно за Германия. Германското посолство бързо ни издаде детски паспорт с миловидна бебешка снимка, в който пишеше: местораждане - Бейрут, Ливан. Четири седмици по-късно отново ми се прииска да се върна към предишния си действен живот на близкоизточен кореспондент и реших да се отправя заедно с партньора ми и малката ни дъщеричка към Аман в съседна Йордания, където също имаше интересни политически събития. Оттук нататък обаче започнаха проблемите.

Приключенията на малката Поли

Оказа се, че право да напусне страната има само онзи, който има печат в паспорта, че е влязъл в нея. Тъй като дъщеря ни се беше родила в Бейрут, ни казаха да отидем в градския съвет и да я впишем в регистъра на населението. Само с това вписване и полученото въз основа на него специално разрешително, издавано от органите за сигурност, децата на родители-чужденци получават правото да напуснат страната. "Малко бюрократично, но не и невъзможно", си казахме, без да подозираме, че тепърва влизаме в омагьосан кръг.

Когато отидохме при местния мухтар - нещо като районен кмет - всичко вървеше добре до момента, в който той ни поиска брачното свидетелство. "Ние не сме сключвали брак", каза моят приятел и баща на детето ми. Последва мълчание. Тотално объркване у служителя, придружено с изреченото на пресекулки: "Не е възможно. Това не може да бъде."

След дълъг монолог на рудиментарен английски се разбра следното: за цялата си досегашна практика като държавен служител г-н Итани нито веднъж не бил се изправял лице в лице с неженени родители. "Подобно нещо в Ливан просто няма", повтаряше той непрестанно. "Ливан е почтена страна". Ако продължаваме да настояваме за регистрация на детето ни, щял да се види принуден да впише в свидетелството за раждане: "копеле". Така наричали в Ливан децата без бащи.

Но преди да стане това, трябвало четирима свидетели да потвърдят, че именно ние сме родителите на новородената Поли. Защо е необходимо да се доказва бащинството, след като после детето фигурира като "копеле без баща", така и не ни стана ясно. Също така непонятно остана какви свидетели биха могли да потвърдят, че мъжът ми е биологичният създател на детето. За майката могат да свидетелстват акушерките, медицинският персонал в болницата, но за бащата?!?

"И да вземете да се ожените!"

Г-н Итани произнесе и още една тирада: че той никога нямало да си оцапа ръцете, издавайки на неженени родители и тяхното "копеле" официални документи. Това, че не се изплю от отвращение, вероятно се дължеше единствено на доброто качество на персийския килим под краката му. Дори самата декорация на служебния му кабинет трябваше да ни предупреди с кого си имаме работа. Също като при тийнейджърите, които си закачат на стените поп-идоли, местният мухтар беше окачил портрети на политици, очевидно високо тачени от него: на шефа на Хизбула шейх Насрала, на иранския аятолах Хомейни, на президента Ахмадинеджад...

Следващите дни - разказва по-нататък Улрике Пютц - прекарах по различни служби, където всякакви банкноти минаваха под и над масата, за да получа разни печати и подписи: германското посолство беше намерило начин да спести на нашето дете вписване като "копеле" в свидетелството за раждане. Последната сцена на драмата с хепиенд се състоя в главната квартира на Службите за сигурност в Бейрут: сграда, достойна да бъде кулиса за филмовата екранизация на Кафкианското кошмарно видение за бюрокрацията "Замъкът". Преди служителят да ни връчи детския паспорт с виза за напускане на страната, все пак не успя да се въздържи да ни надари с последен ценен съвет от личния си житейски опит: "И да вземете да се ожените", каза той, "ще видите, че бракът съвсем не е толкова страшен."