Дереджето ни е като в началото на 90-те!

Част (все още по-голяма от другата) от публиката твърдо вярва, че “арестите” са единственият правилен път и както се изрази оня ден самият премиер -“те са най-важната антикризисна мярка”. Обратното мнение също вече е широко разпространено: правителството е некомпетентно и дори неадекватно, кърпи бюджета, вместо да бори кризата, издига абсурдни кадри, делят ни месеци от реална икономическа катастрофа. А въпросните “арести” са камуфлаж, смокиново листо. Тази дилема е фалшива, защото колкото и противоположни да са тези възгледи, те съдържат в дъното си една и съща груба грешка, едно дълбоко разминаване с действителността.

Какво проспиваме

И привържениците на г-н Борисов, и растящата по обем група на неговите противници не вземат предвид факта, че България се намира принципно в нова икономическа (а скоро ще казваме и политическа) ситуация. От тази ситуация тривиален изход няма. От тази ситуация нито едно правителство не може да извади страната. Защото не като управление, а като дередже сме върнати в началото на 90-те години, когато единствено консенсусни решения и усилия спасяваха държавата и печелеха време.

Главният факт (който засега всички проспиват) е, че “златният дъжд” над България спря. Доскоро можехме да гадаем дали и с колко ще намалява. Сега знаем: спря, престана.

Ето огрубени фактите за чуждите инвестиции в страната през първите два месеца на последните три години: 2008-а: почти 1 млрд. евро; 2009-а: половин милиард; 2010-а: няма и 30 млн. Преди 2008 г. този “златен дъжд” валя дълго и натрупа - някои казват 50, други по-малко, но не съм чул да се споменава число под 30 млрд. евро рекапитализация на България.

През последните 5 години не само самите българи, но и нашата икономика “свикнаха” с факта, че годишно над страната се изливат поне 5 млрд. евро. От тях половината в индустрията, а другата половина в джобовете на населението - за земи и недвижимост.

Оня ден един приятел ми направи комплимент за изречението, че у нас въпросът “какво да се прави” е подменен с “кой е виновен”. Тук съм принуден да се коригирам. За спирането на “златния дъжд” нито някой в България е виновен, нито можем нещо да направим. Единственото, което можем да сторим, е да осмислим последствията от този факт.

Но първото, което ни пречи, е, че масовият българин не отдава двойно порасналото си благосъстояние за последните години на “златния дъжд”. Масовият българин искрено не признава, че сега живее пъти по-добре. Дори през 2008 г. той пищеше на “горно до”, че е станало непоносимо!

Сега няма кой да протегне ръка…

Но да оставим илюзиите - и без това дълго ще ги плащаме. По-важното е, че българите и елитът сега трябва сериозно да си поговорят за това как България занапред ще живее в тази нова ситуация, без обичайната инжекция от 5 млрд. евро годишно.

Бедствието е съизмеримо по сила със спирането на индустрията ни в средата на 90-те години. Последицата му обаче - не. Защото първо, за разлика оттогава, имаме резерви. Второ - сме интегрирани в Европа. Трето - не сме вече онези бройлери, които навремето имаха чувството, че светът непонятно защо се срутва.

Но и с тези предимства - няма да минем без общонационална стратегия и без консенсус. Тогава се справихме: макар и много трудно СДС и БСП изградиха консенсуси по цяла серия най-важни национални въпроси - от пътя към Европа до приватизацията и реституцията. Сега не виждам дори кой от намиращите се на политическата сцена би предложил подобен разговор.