"Дете, обещай ми, че ще се застреляш"

"Дете, обещай ми, че ще се застреляш" е заглавието на книга, която разказва за най-голямото масово самоубийство в човешката история. Разговаряхме с нейния автор Флориан Хубер.

ДВ: В началото на Вашата книга, озаглавена "Дете, обещай ми, че ще се застреляш", става дума за малкото градче Демин в германската провинция Мекленбург-Предна Померания, където според Вашите разкрития след края на войната са се самоубили поне 1000 души. Защо се насочвате тъкмо към Демин?

Хубер: В Демин феноменът на масовите самоубийства е особено силно изразен. Това се дължи и на географското местоположение на градчето, което се намира на нещо като полуостров между три реки. След като всички мостове били взривени, градчето било откъснато от света - никой не можел да избяга, включително и войниците на Червената армия, които превземат града на 30 април 1945 година. Освен местни жители, в Демин по онова време е имало и хиляди бежанци от Изтока. Градът просто се е пукал по шевовете. Хората са имали усещането, че се намират в капан, от който няма измъкване. Всичо това създава атмосфера, която в крайна сметка се оказва съдбоносна за стотици жители на града. Демин обаче не е единичен случай.

Повечето местни хора изпитвали неописуем страх от навлизащата Червена армия. Това е обяснимо, като се има предвид, че в продължение на години хората са били облъчвани с нацистката пропаганда за онова, което ги очаква, след като врагът стъпи на германска земя. Руснаците били наричани "монголските орди", твърдяло се, че режат езиците на децата и им избождат очите, че изнасилват жените. Страхът е бил огромен, а и е бил допълнително подсилен от разказите на бежанци, преживели насилия от страна на червеноармейците. Затова мнозина са смятали, че смъртта е единственият изход.

ДВ: Само страхът от Червената армия ли е причината за масовите самоубийства? Каква е била ситуацията в западните части на страната, където навлизат британците и американците?

Хубер: Не, страхът не е единствената причина. Мнозина са били изпълнени с чувство за вина поради личната си замесеност в едно или друго и затова са се страхували от онова, което ги очаква след войната. Това усещане за край на света е витаело не само в Източна Германия, но и в цялата страна. Подобни примери съм намирал във всички населени места, които съм посещавал по време на разследванията си. Документирано е, че броят на самоубийствата в Бавария например или в големи градове като Хамбург силно е нараснал след края на войната. В цялата страна е имало масови самоубийства. И не са редки случаите на самоубийства на цели семейства.

ДВ: Каква роля е изиграл примерът на Хитлер, който се самоубива няколко дни преди да влезе в сила капитулацията на Германия?

Хубер: Ден след самоубийството му радиото съобщава, че "фюрерът" е загинал героично в сражение с врага. Фактът, че той сам е посегнал на живота си, е бил държан в тайна. Удивителното обаче е, че митът за този "фюрер", който наистина е бил обичан и почитан от много германци, умира още в първите дни и седмици след края на войната. В нито един от дневниците на хора от онова време, които съм чел, не попаднах на думи, които да изразяват някакво лично съжаление за смъртта на Хитлер. Очевидно в ситуация, в която цяла Германия е стояла на ръба на пропастта, смъртта му е била напълно безразлична на хората. Следователно няма нищо вярно в тезата, че със самоубийството си Хитлер е дал пример за подражание на германците. Масовите самоубийства нямат нищо общо с неговата смърт.

ДВ: Какви са били всъщност хората, посегнали на живота си? Може би предимно верни членове на националсоциалистическата партия?

Хубер: Поне в Демин успяхме да научим какви са били по професия въпросните хора. И установихме, че те не могат да бъдат сложени под някакъв общ знаменател - имало е всякакви хора: мъже, жени, деца, студенти, занаятчии, акушерки, служители, хора от всички социални слоеве. Убеден съм, че същото важи и за другите места в страната, където е имало случаи на масови самоубийства. Разбира се, сред онези, които са се самоубили, е имало и доста нацисти - хора, които са били лично замесени в престъпления, но те не са били единствените, които са сложили край на живота си.

ДВ: Има ли някоя конкретна съдба, която Ви разтърсва особено силно?

Хубер: Особено ме потресе съдбата на Мари Дабс от Демин, която се е занимавала с търговия на кожи. От дневниците ѝ личи, че е била много жизнена и оптимистично настроена личност. Успявала е да се справи с много кризи, например по времето на Първата световна война, после е преживяла глада във Ваймарската република, световната икономическа криза през 1930-те години. След като мъжът ѝ е мобилизиран в армията, тя поема семейния бизнес в свои ръце и същевременно се грижи за децата. Тази жена със сигурност никога преди това не е мислила да се самоубива. Но в последните дни на войната тя се сблъсква с ужасяващи гледки по улиците на Демин, а в околните гори вижда труповете на десетки обесили се хора. Тогава я обзема страх и тя започва да търси отрова, за да се самоубие заедно с децата си. Дори такава силна и жизнена личност като нея в крайна сметка не е виждала смисъл да продължи да живее. Това много ме разтърси. Мари Дабс все пак оцелява, но само защото не успява да намери средство, с което да се самоубие.

ДВ: Защо и до днес се знае сравнително малко за тези масови самоубийства? Нима темата е все още табу?

Хубер: Този факт може да се обясни отчасти с обстоятелството, че в бившата ГДР например е било забранено да се говори за случаи като този в Демин, тъй като това е щяло да хвърли лоша светлина върху Червената армия. От друга страна това обяснение не е достатъчно, защото от обединението на Германия вече са изминали доста години. Струва ми се, че мълчанието се дължи на нежеланието на германците да признаят, че за мнозина краят на войната е бил равнозначен и на лична катастрофа. Дълги години всичко се вкарваше в една схема, според която хората са били или герои, или убийци. Историята със самоубийците обаче доказва тъкмо обратното - че е имало много, много хора, които не са били нито извършители на престъпления, нито пък жертви или герои от съпротивата. Това са най-обикновени хора, които са сложили край на живота си заради екстремната ситуация, в която са се намирали.

Florian Huber: "Kind, versprich mir, dass du dich erschießt". Der Untergang der kleinen Leute 1945, Berlin Verlag