Думите на Меркел – исторически?

Да го беше казал някой – нямаше да го повярваме. В момент, когато сякаш бяха изпаднали в тежка криза, двама „отписани” изведнъж влязоха във върхова форма. Да започнем с Ангела Меркел. Само преди четири месеца тя изглеждаше победима на парламентарните избори през септември. Германия беше в ентусиазъм от новия лидер на социалдемократите и неин главен конкурент Мартин Шулц. Но този ентусиазъм угасна точно толкова бързо, колкото и пламна. Вместо това, пред очите на германския електорат Меркел междувременно се превърна в основен фактор на стабилност за срещите на Г-7, НАТО и на ЕС. А речта ѝ на едно предизборно събрание в Бавария изведнъж даде повод на цял свят да се замисли за земетръсните промени в трансатлантическите взаимоотношения. Сякаш че самият Господ-Бог бе проговорил…

Да продължим с ЕС. Вотът на британците за излизане от ЕС вече от година брутално раздира самочувствието на европейците. Да не говорим, че преди това кризите с еврото и с бежанците отвориха дълбоки разломи между страните-членки – както по оста север-юг, така и по оста изток-запад. Днес обаче, след като французите избраха за президент един млад и харизматичен мъж, Европа отново излезе на сцената. „Ние, европейците, трябва истински да вземем съдбата си в свои ръце” – заяви канцлерката в Мюнхен. И неслучайно изрече това тъкмо в навечерието на германските парламентарни избори: тя просто знае, че за такъв призив ще получи подкрепа в Германия. А може би пък германците са изпаднали не толкова в про-европейски, колкото в анти-тръмповски ентусиазъм, та ѝ ръкопляскат тъй бурно?

Може ли Европа да вземе съдбата си в свои ръце?

Решаващо обаче е друго. Какво точно означава „да вземем съдбата си в свои ръце” – това канцлерката не обясни. Пък и то не е толкова просто. Дали Ангела Меркел наистина вярва, че Европа сама би могла да отблъсне военна агресия, независимо откъде ще дойде? Точно пък тази Европа, която от началото на кризата с бежанците непрекъснато повтаря, че не може да опази границите си дори от невъоръжени хора и че не е в състояние да им изисква поне валидни документи при влизане… Същият провал беше и в борбата срещу тероризма: навсякъде из Европа, където през последните месеци бяха разбити терористични ядки или бяха разкрити планове за нападения, информациите идваха на първо място от американските тайни служби. Неслучайно вътрешният министър Томас де Мезиер побърза да се изкаже след речта на Меркел и да увери, че сътрудничеството с американските служби е много професионално и тече на всички нива, независимо от личността на президента.

Ясно е едно: ако наистина иска да поеме всички тези отговорности и да стане действително самостоятелна, Европа ще трябва да изхарчи доста повече пари от онези два процента от БВП, за които вече от години настоява НАТО. Такова решение обаче никой, включително и Германия, няма да преглътне толкова лесно. И дори ако всички се съгласят с тези разходи, пак ще минат години, ако не и десетилетия, докато възникнат необходимите капацитети.

Каква е поуката ли? И с просто око се вижда, че европейците са потресени от Доналд Тръмп. А тази нагласа може да подсигури гласове на изборите. Но от това нещо засега не следват непосредствени промени в политическия курс. Просто защото те не стават толкова лесно. Както мнозина добре знаят обаче, политиката отчасти се състои и от символически жестове. Като „Аз съм берлинчанин” на Джон Кенеди край Берлинската стена или пък падналият на колене Вили Бранд във Варшава. Жестове, които поставят печата си върху цяла една епоха. Тоест, ако отчуждаването между САЩ и Европа продължи и в бъдеще, един ден мюнхенската реч на Меркел може да бъде канонизирана като „вододелна”. Толкова повече пък, ако в резултат от нея европейците разширят усилията си за сътрудничество в областта на отбраната и сигурността.