Дългобрада буфонада

„Погледнете как запада православието. Защо запада? Защото е ръководено от хора тъпи, бездарни, лишени от водителски качества, неодушевявани от никаква религиозна възторженост и апостолска пламенност, некадърни да организират никакво духовно наставничество, предадени на сух формализъм и на безплодно обредолюбие... Духът е, който дава живот. Духът гдето липсва - животът е един мамлив образ на живот, едно бегло видение, една емблема на безсмислие и неразумност.“

Човекът, който е написал тези редове, е автор и на текста за песента „Върви, народе възродени!“.

За неговия чепат характер се разказват какви ли не истории, но една ми е любима: когато получавал покани за приеми от Двореца, той гневно ги връщал на разносвача, поставяйки в горния им десен ъгъл резолюцията „Не щъ!“

И наистина – Стоян Михайловски никога не се „омешал с разните му празноглавци“ по царските коктейли. До края на живота си останал верен на ненавистта към публичната суета и глупост, които осмива и в баснята „Паун и лястовица“:

Паун запитал лястовичка

- Какво приказват зарад мене

между небесното крилато населенье?

- За тебе - възразила мъничката птичка -

откак се щурам аз из сините простори,

едно и също нещо се говори...

- Че съм най-драголюбен хубавец, нали?

- Че си богато пременен глупец!

Некадърните обредолюбци

Висшият клир, разбира се, никак не одобрявал политическите и философско-религиозни размишления на Михайловски. Макар малцина негови представители да ги били прочели, до останалите така или иначе достигнал слухът, че са наречени некадърни обредолюбци, които използват митрополитските си жезли и панагии единствено като реквизит. А как да не се засегнеш, при положение че от истината така много боли...

Обобщенията обаче са нож с две остриета. Колкото и едното да уцелва проблема право в сърцевината, толкова другото изкривява реалността, защото не реже прецизно по границата между нечитавото и читавото. Тогава опасността, мокрото да изгори покрай сухото, е сериозна, а още по-сериозна става тя, когато и със свещ е трудно да различиш зърното от плявата.

Това не са само банални метафори. Разговорът за Българската православна църква е повече от наложителен, но той би бил несправедлив, ако не отделим разгула по нейните върхове от скромността и отдадеността на мнозинството свещеници. Такива като отец М., който храни всички циганчета в едно село и категорично ми е забранил да му споменавам името. Или като отец Иван с приюта за самотни майки в Нови хан – закрилник и духовен наставник, който олицетворява думите „Духът е, който дава живот“.

Омерзението

Идете някога там, за да усетите обаянието на пастирската мисия. Подобно обаяние няма да откриете дори в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“, която се разпада под носа на Светия синод, но той продължава да оправдава отказа си да отпусне средства за ремонт с липсата на документ за собственост. Такова няма и във водосвета на Сливенския митрополит Йоаникий за откриването на летния сезон в най-голямото казино на курорта „Слънчев бряг“, и в облепената с винилови тапети епархийска църква в Пловдив „Света Марина“.

Край лимузините и тиктакащите скъпоценности върху благославящите десници на повечето митрополити най-много да почувствате омерзение.

Казвам „най-много“, защото ние отдавна свикнахме с демонстрацията на лично благополучие от страна на високопреосвещенства, чиито лица нерядко опровергават твърдението, че Светият дух поставя пастирите на Църквата. Превърнахме се в безкритична публика на една тежка и деморализираща подмяна, която ни заблуди, че външното лустро и вътрешната благодат вървят ръка за ръка.

Причината да не се развълнуваме, камо ли възмутим и потресем, дори когато се разбра, че 73% от действащите митрополити са с агентурни имена от бившата Държавна сигурност, може би е неразбирането, а оттам и безразличието към тази институция – резултат от близо половинвековното усилие на един атеистичен режим да я профанизира и обезличи. Също толкова вероятно е и разочарованието на всички ни, които в началото на прехода търсеха в нея опора, успокоение, духовна грижа и морална закрила, но не я получиха заради развихрилата се „декомунизация“, отново дело на едни от най-неприятните ченгета в расо.

Впоследствие луксозният живот на старите владици продължи. Появиха се „нови лица“, но малко от тях станаха пример за съвест и дълг. Така публиката реши, че църквата е преди всичко източник на ресурси за разкрепостен живот „под манастирската лоза“, и престана да се впечатлява от разюзданото поведение на някои дългобради буфосинхронисти. Често тя дори поглеждаше със завистливо око към скъпите аксесоари, с които пъргаво би се сдобила, ако имаше същия късмет...

Да се спазва поне фалшиво приличие е отколешен патент на църковния елит, при това не само на българския, нито само на православния. Колкото и усилието, да се поддържа привидна материална смиреност, рядко да е бивало на висота, доскоро бариерите, които удържат устрема към тотално самозабравяне, бяха побутвани постепенно, по-прикрито и лукаво, дори с известно неудобство.

Падащите бариери

Да, избухвали са скандали около имоти, включително с православни (?) СПА-центрове. Да, имаше абсурдни декларации срещу концерта на Мадона и зачеването ин витро, на фона на които един владика представи луксозния си автопарк, а друг се появи с ексклузивен „Линкълн“ от Америка. Да, докато трети митрополит отваряше вратите за развихрянето на архонтска бутафория, четвърти четеше молитви за вразумление на реставратори, ужасени от облепянето на храм с линолеум.

Падането на бариерите обаче започна да се случва във все по-ускорен порядък, а това означава, че нашата църква е покосена от някакъв вирус. Той очевидно дотам заслепява нейното ръководство, че то вече дори не си прави труда да имитира „апостолска пламенност“.

Старателно отгледаното лицемерие, например, не се оказа достатъчно владишки крак да стъпи сред бедстващите от земетресението в Пернишко. Сливенският митрополит, както споменах, пък не благоволи да обиколи пострадалите от експлозиите села в собствената си епархия, зает с освещаването на казино.

Синодалните старци не предложиха никому подслон, храна и, по-важното, утеха. Дебелокожи до пълна безчувственост, те не намериха време да кажат и една топла дума към останалите без покрив или към близките на загиналите, което говори както за несъответствие към пост и мисия, така и за човешко бездарие.

Отсъствието на социална съпричастност е следствие от липсата на морална чувствителност. Отнесено към дистрибуторите на висша подкрепа, това би трябвало да прозвучи смразяващо и да ги накара да се скрият вдън земя, посипали главите си с пепел.

Вместо това обаче, Светият синод сътвори не просто скудоумно, а по айхмановски мракобесно изявление срещу хомосексуализма „като противоестествена страст, която безусловно (sic!) вреди на личността, семейството и обществото”. Не реагирайки по никакъв начин срещу подлежащите на строга санкция по Наказателния кодекс призиви на свещеник да хвърляме камъни по гей парада, той фактически поощри и потенциална варварска разправа с правото на различие и свободата да се чувстваш пълноценен.

Впрочем по отношение на камъните за замеряне владиците също започнаха да не жалят материала. В друго свое изявление, този път срещу предаването по БНТ „Вяра и общество“, те засипаха с канари от остри думи водещия Горан Благоев и неговите гости, посмели публично да се опълчат на стратегическия алианс между висшия клир и бизнеса под формата на пищни и комични церемониали за връчване на благородство.

Трудът, положен да се изготви това предълго дадзибао, сигурно е отнел времето, за което апостол Павел е написал своето първо послание до коринтяните. Във всеки случай този документ е изключително показателен в какво влагат енергията си нашите синодали, както и за това, че „най-авангардният измежду митрополитите - Николай Пловдивски, един изключително амбициозен човек с нюанс на неуравновесеност на публичното поведение“ (по д-р Николай Михайлов) си самовнуши и си самоприсвоява ролята на патриарх в сянка.

Пътят към храма

Фактът, че младият Николай си позволи да произведе в архонт бизнесмена Петър Манджуков, след като през януари 2007 г. Светият синод изрично осъди архонтската дивотия на старозагорския му колега Галактион, говори за нещо повече от нахалство. А фактът, че на 15 юни старците обявиха, че ще разрешат отличието, но все пак ще приемат строг регламент за даването му, говори за нещо повече от зависимост от Николай и неговите бизнес контакти. Още един факт - че на 19 юни владиците просто разрешиха архонтството с изисквания, които звучат твърде общо и по-скоро пожелателно, представяйки решението си за взето при пълен състав (от заседанието отсъстват болният патриарх Максим и няколко владици!), пък говори за нещо повече от обвързаност с дневния ред на материално силните звезди на деня.

Този скандал, признавам, на пръв поглед изглежда комично. Но в онова предаване на „Вяра и общество“ д-р Николай Михайлов каза нещо важно и за вярата, и за обществото, което ще се опитам да цитирам по памет:

Подобно литургично производство е кощунствено за всеки с читави духовни сетива. И с тези свои действия висшият клир отпъжда по радикален начин просветените хора с морален интерес и вълнение, които са естествени съюзници на Църквата. Когато тя започне да прилича на всеобщество от мутри, а пътят към храма, път на покаянието - на силов триумфализъм, всички трябва да се освестим. Ние не сме послушна и безмозъчна тълпа, която следва самозабравили се хора.

Е, д-р Михайлов го каза доста по-добре, но все пак смисълът е този. Оттук нататък остава да видим колко от нас няма да издържат на кощунството и в един глас ще извикат: „Не щъ!“

Автор: Любослава Русева; Редактор: Е. Лилов

Текстът е публикуван във в. "Преса"