Европа е в капан. И няма полезен ход.

Дойче Веле: Постепенно проблемът изкристализира: Европа хем не може и не бива да се откаже от своите високи идеали и ценности, тоест - длъжна е да приема бежанците, хем на практика вече изнемогва от притока на толкова много хора.

А. Кьосев: И двата подхода, моралният и прагматичният, крият капани. Моралният отговор на дилемата предполага, че съчувствието е лесна работа. Но то не е лесна работа. Първо: никой не може да си представи нещастие, което е умножено по толкова много хора. Цифрата на бежанците е такава, че надскача способностите на човешкото съчувстващо въображение. Ние можем да съчувстваме на един човек, на двама души, на конкретни хора, които виждаме. Но когато става дума за няколко милиона - това вече влиза в сферата на абстракцията. И тогава съчувствието е демонстративно, то не е истинско.

Вторият капан са сантименталните медийни образи, които се разпространяват и свеждат проблема за съчувствието до някакви архаични клишета като страдащите дечица, например. Тези клишета събуждат човешкото съчувствие, но не решават проблема с огромната цифра. Ние продължаваме да не знаем как да съчувстваме на толкова много хора. Тъкмо поради това онези, които казват, че съчувстват, звучат кухо, патетично и декларативно, пък и мнозина не им вярват. Може би е по-добре да говорим за „хуманен дълг”, защото дългът не предполага непременно съчувствие.

ДВ: А къде издиша позицията на онези, които казват: „Затваряме границата, арабските и африканските страни да се оправят сами с проблемите си”?

А. Кьосев: Истинските политици трябва да взимат решения с далечен прицел. В момента мнозина казват: „Европа застарява, трябва да си набавим работна ръка”. Това са глупости. Да, икономическият проблем съществува. Да, възможно е прииждащата евтина работна ръка да ускори европейската икономика. Но животът не се състои само от икономика. Тук идват хора с други културни нагласи. Мултикултурният модел на съ-съществуване се провали и се превърна в поредица от пожелателни, идеалистични заклинания. А за него се говори все още в нормативен смисъл, тоест - така, сякаш той все още продължава да се реализира. Истината обаче е друга. Досегашната рецепта за съжителство на културите не доведе до това, до което искаше да доведе. Тя не доведе до десегрегация, не доведе до интеграция, напротив. Проучванията показват, че дори сред най-интегрираните мюсюлмански общности в Мюнхен, във Виена или в Париж се раждат младежи, които после стават джихадисти. В така наречените културни контакти, за които ние знаем малко, се случват някакви алхимически процеси. Ние трябва да ги изследваме, а не да даваме лесни предписания.

Тоест, онези, които мислят политически, трябва да могат да обяснят какво се случва. А големият проблем на сегашните обяснения е, че те са монокаузални. „Монокаузални” означава да обясняваш всичко с една причина. С други думи, в случая се изпускат онези безброй много сплитания от причини, които са довели до настоящата ситуация. Един от аргументите на моралистите гласи: „Западът трябва да разтвори границите си, защото той е виновен за случилото се”. Те повтарят, че Либия и Ирак са били като естествени филтри, които са спирали бежанците, а Западът ги е разрушил - и сега си сърба попарата. Този начин на мислене изцяло премълчава вината на конкретните африкански и арабски режими и вината на джихадистите, той „забравя” за колониалния процес, довел до тези асиметрии между мечтаната Европа и останалата част от света.

ДВ: Тоест, да търсим причините на няколко съвсем различни места, така ли? Не монокаузално?

А. Кьосев: Да, те могат да се търсят преди два века, преди около десет години, в цялостните икономически и социални неравенства или пък в сблъскването на религии. Иначе казано: ние не знаем обяснението, ние сме объркани. А когато не знаеш обяснението на нещо, ти не можеш да предвиждаш добре. Защото прогнозите се базират на изчисления на тенденции и причини. Когато не ги знаеш тези тенденции и причини, става истинска каша. Тогава взимаш решенията си на базата на съвсем всекидневни, глупашки допускания. А това е много лошо. В обобщение: има едновременно криза на моралния разум, криза на обяснителния разум, криза на експертния разум, който трябва да каже какво именно се случва в момента, и най-сетне - криза на политическия разум, който взима решенията.

ДВ: Особено в България често може да се чуе мнението: „На тези хора не им е мястото в Европа, не ги щем”. Доколко релевантен е този аргумент?

А. Кьосев: Едно от най-вредните неща е разсъждението в твърди, геополитически категории. Ние се намираме в следната легитимационна дилема: Ако Европа, която е издигнала идеите за универсалните човешки права, реши да затвори границите си, тя в някакъв смисъл ще се отрече от фундаменталните си ценности, които я правят притегателен център за толкова много хора. Тогава тя ще стане не-универсална, не-Европа, не-защитник на човешките права. И това усилва най-важното обвинение към нея в момента: обвинението в двойни стандарти и в лицемерие. В този смисъл това е ужасна автолегитимационна дилема: каквото и да направи, Европа е хваната в една вилица, където няма печеливш ход.

На мен ми се струва, че при това положение внимателните политически действия - с някакви филтри, с някакви квоти, с опитите да се регулира някак потокът - като временна мярка са най-правилни. Необходима е обаче истинска, сериозна дискусия за съдбата на либералната култура и за съдбата на Европа и нейните ценности - за това как тя се отнася като „пропагандатор” на определени ценности към останалия свят. Както се вижда, хората в арабския свят и в Африка са разделени между два полюса. Бихме могли да ги наречем с традиционните имена „почвеници” и „западници”. Почвениците в случая са фундаменталисти, ислямисти и джихадисти, които създават нетърпима атмосфера в онези страни. От отсрещната страна са хората, които имат друга духовна родина и се насочват към нея - към Европа. В същото време обаче, парадоксално, Европа ги тълкува като „различни”. Сигурно между тях има и провокатори, сигурно между тях има и джихадисти - и това превръща ситуацията наистина в една огромна каша. Независимо от всичко това обаче Европа е длъжна да помни онези фундаментални принципи, които я дефинират. На обвинението в лицемерие аз бих отговорил, че нито думата „Европа”, нито думата „Запад” назовават някакъв единен субект. В Европа винаги е имало убийци, диктатори, цинични геополитици, вождове на тоталитарни режими, които са предизвикали ужасяващи геноциди. Имало е обаче и хора, политически сили, многовековен просвещенски процес, които са налагали едни дотогава нестабилни ценности. Тези ценности продължават да бъдат възможност - възможност, за която се борят хората, вярващи в тях. Възможност, която обаче яростно отричат други хора в Европа, които не вярват в ценностите на Просвещението.

В обобщение мога да кажа, че кризата е двойна. Защото редом с практическата, конкретна криза, върви и кризата на обяснението, на дискусията за това какво да правим.