Една грозна истина за България

В България войната с наркотиците през последните години се възприема буквално: наркомани извършват убийства или пък стават жертва на убийства.

Само в Русе тази година има вече четири случая, в които наркозависими убиха свои близки. Последната жертва е 81-годишен дядо, намушкан 20 пъти от внука си. Подобни случаи има и във Варна, в София, в Пловдив. Те гръмват като страховити заглавия в медиите и после отшумяват.

Наркозависимите обаче стават и жертви. Миналата есен в Пловдив баща застреля хладнокръвно сина си, който е бил наркоман. Съдът не постанови дори арест, понеже прие начина на живот, на който бащата е бил подложен, за облекчаващо вината обстоятелство. Обществото одобри. То одобри и убийството на наркоман, тръгнал да обира мазета, извършено преди няколко години от иконописец. Хората се вдигнаха в защита на убиеца и морално го оправдаха, макар че той все пак лежа в затвора. Медиите не обърнаха внимание на факта, че след убийството на момчето неговата приятелка се самоуби от мъка. И тя дълго време е взимала наркотици, но в онзи момент вече е била чиста - след мъчително лечение.

Това е оголеното грозно лице на проблема, който в началото на 1990-те заля България като цунами. Още тогава специалисти от Скотланд ярд предупредиха властите в България за опасността от наркотиците, но думите им сякаш останаха нечути. Хероинът, който открай време преминаваше от Турция към Западна Европа през българската граница, в онези години започна да се разпространява и в страната. Никой не беше подготвен за това. Тази първа вълна отнесе много млади животи, чийто брой и до днес остава неясен. Жертвите влизаха в статистиката само ако биваха открити на улицата.

Какво направи държавата?

Дълго време и престъпленията, свързани с употребата на наркотични вещества, отсъстваха от статистиките. А когато влязоха в тях, се видя, че в началото ставаше дума най-вече за кражби, обиране на чужди мазета, в най-тежкия случай - късане на златни верижки от вратовете на жени по улиците. Криминалната хроника постепенно набъбна. Но държавата изглеждаше изненадана. И безпомощна.

Създадоха се първите кабинети за консултации, но те се брояха на пръсти. Обичайното лечение беше домашен детокс и субституираща терапия. Обществото в лицето на пострадалите семейства започна да се буди, създадоха се няколко родителски сдружения. Но все още никой не знаеше какво точно и как да се прави. Единствено болницата в Суходол приемаше пациенти за лечение, но капацитетът ѝ не бе голям. Някои лекари започнаха да изпращат наркозависими за лечение в представителства на испанската асоциация РЕТО. Първо в Италия, после в Испания. По тази линия в тези страни замина цяло едно поколение. Някои се оправиха, други не.

През годините България създаде все пак няколко институции като Националния център за наркомании и Националния съвет за наркотични вещества. Финансирането им обаче беше символично. Беше създадена и Национална стратегия за борба с наркотиците, която бе пълна с добри пожелания, но после бързо потъна в папките.

Метадонът - единственото решение?

След 2000-та година в докладите се отбелязваха по около десет смъртни случая годишно в цялата страна. Реалността обаче беше друга. Само в Пловдив поне десет души умираха годишно вследствие на свръхдози. През 2006 след кратка популистка кампания депутатите инкриминираха еднократната доза - въпреки че родителските сдружения и специалистите бяха против. От онзи момент нататък всеки наркозависим, заловен с марихуана или една доза хероин, не само рискуваше свободата си, но не смееше и да се подложи на лечение. Защото само това вече беше достатъчно, за да мине за криминално проявен.

Постепенно голяма част от създадените с много усилия отделения за детокс бяха закрити. Те бяха първата стъпка към едно по-сериозно лечение. Държавата реши да заложи на метадоновите програми. Така метадонът се превърна в единственото решение, а това не се е променило и до днес. По този начин вече официално бе отворена и вратата към големите пари - освен малкото държавни програми, бяха създадени и много частни. На теория те трябваше да поддържат наркозависимия с намаляващи във времето дози до пълното спиране на наркотика, както и да го подкрепят с психологическа помощ. На практика обаче повечето се превърнаха в центрове за продажба на метадон, който отиваше и продължава да отива директно на черния пазар. Метадоновите наркомани започнаха да умират вече не от свръхдоза, а от миокардит и сепсис. Повечето се влачат с години в подобни програми. Но по този въпрос се мълчи. Друг тип достъпно лечение така и не беше предложено. В няколкото държавни психиатрии, където се лекуват наркозависими, условията са зловещи.

Наркокартата на България

През годините в наркокартата на България се открояваха различни интересни подробности. Хероинът заливаше почти всички големи градове, освен Сливен - защото там се произвеждаха и употребяваха метамфетамини. Постепенно те се промъкнаха и към Асеновград, а в последните години завзеха и Плевен, Ловеч, Габрово, Русе.

Днес модата на хероина е отминала. Най-употребяваните вещества от няколко години са амфетамините. Тенденция, която важи за цяла Източна Европа, според Европейския доклад на центъра за мониторинг на наркотиците и наркозависимостите в Лисабон. Доста популярни са и дизайнерските дроги, които биват рекламирани и по интернет.

А какво прави държавата? Тя все така продължава да се изненадва, че е застигната от това зло. На практика държавна политика в тази сфера няма. Развлекателният бизнес обаче реагира - почти няма ново заведение без стъклена полица в тоалетните.

"С амфетамините ще дойде и вълна от тежки престъпления", предупредиха експерти още преди години. И не сгрешиха. Амфетамини, метамфетамини, дизайнерски дроги носят като последица тежки психотични епизоди, в които наркозависимите са буквално невменяеми, чуват гласове, имат халюцинации, агресивни са и нападат. Нападат най-близките си, защото те са около тях. Ако имат шанса да възстановят психиката си, съжаляват. Много съжаляват. Наистина. Ако попаднат в редова психиатрия, задължително им слагат доживотната диагноза параноидна шизофрения. Изход няма. Семействата са оставени без грам подкрепа и се мъчат да оцелеят. Ако все пак получат помощ, близкият им бива настанен на принудително лечение. В много случаи обаче наркозависимите са още деца. А места за лечение на деца, пострадали от наркотици, няма. В единственото стационарно детско психиатрично отделение в Александровска болница в София не приемат такива случаи. И тогава?

През 2016 година ООН обяви в рамките на Междунардна конференция по темата, че войната с наркотиците, водена под формата "преследване на дилъри и наказание за наркоманите" се е провалила. Затова от организацията издигнаха като нов приоритет лечението на зависимите и превенцията. Но в България сякаш никой не е чувал за това.

Всеки да се спасява сам

Днес в България все още се налагат наказания вместо лечение. Един наркоман, хванат два пъти с по една доза, рискува затвор. Затворите са пълни с наркозависими, но търговията с наркотици процъфтява и зад решетките. А спасение? Всеки го търси сам.

Крехката система на държавната помощ, създадена в началото на 1990-те, се разпада. Последната новина от тази сфера е неясното бъдеще на Националния център по наркомании, който остава без сграда заради изтекъл договор. Никъде не го искат. Но него и без това се канеха да го закриват, така че едва ли някой ще забележи.

Нарковойната в България продължава. В най-драстичния си вид. Наркомани убиват близките си, родители убиват наркозависимите си деца. Дори малкото средства, замислени за превенция и лечение, идващи като процент от акцизите за алкохол и хазарт, потъват в неясни инициативи на едни и същи избрани лица или пък изобщо не се отпускат. Последният министър на здравеопазването дори не се беше сетил да поиска средствата от акциза на алкохол и цигари.

Отказът от държавна политика в тази сфера продължава.

 

***
Разгледайте и нашата фотогалерия "Германия - родина на наркотиците?"