Една добра и една лоша новина

Първо добрата новина: френската демокрация е жива. След една скучна и изнурителна предизборна борба социолозите очакваха рекорден брой въздържали се от гласуване. Избирателите обаче се стекоха към урните масово. Което си беше изненада. Затова пък резултатът от техния вот не беше особено изненадващ: настоящият президент Саркози и кандидатът на социалистите Оланд отиват на балотаж. И ако не се случи някакво политическо чудо, бъдещият президент на Франция ще се казва по всяка вероятност Франсоа Оланд.

Първият тур на президентските избори демонстрира най-вече едно: че има масови настроения срещу Саркози. Надеждата му, че ще спечели най-много гласове на първия тур, така че да набере преднина за втория, се оказа напразна. Две бяха основните причини за това. А най-важната е, че на французите им е дошло до гуша от Никола Саркози, поради което очевидно искат да дадат шанс на неговия антипод Франсоа Оланд, който се отличава с предвидимост и стремеж към разбирателство.

Вината на Саркози

Непоследователността на Саркози, жаждата му за самоизтъкване и често пъти неподходящият му стил на поведение предизвикват все повече критики дори в собствения му лагер. Неговата поляризираща личност се превърна в тежка ипотека, която би могла да се компенсира единствено чрез добра икономическа политика. Само че фактите говорят друго: в момента Франция има най-високата безработица от 20 години насам, опасно висок вътрешен дълг, рекорден дефицит на външно-търговския си баланс и ясни белези на икономически упадък.

Съмнително е, впрочем, дали друг политик на мястото на Саркози щеше да успее да постигне по-добри резултати в сегашните бурни времена. Но това в случая не е най-важното, защото самият Саркози вдигна летвата на очакванията необичайно високо, когато през 2007 година спечели изборите като "президент на реформите", обещавайки да скъса със старото време.

Че сега ще му се наложи да плати сметката за тези празни обещания, е логично и оправдано, като се има предвид, че от самото начало Саркози не се задоволи с ролята на наблюдател, а сам пое юздите на управлението. По негово време премиерът беше повече или по-малко политически статист. С други думи: отчайващото състояние на Франция е предимно резултат от неговото лично управление, а смекчаващите вината обстоятелства, свързани с финансовата криза, наличието на успехи във външната политика и в усилията за преодоляване на еврокризата, не бяха зачетени от избирателите.

Макар Саркози да прояви удивителна предизборна енергия с цел да позамаже лошата си равносметка, като не се посвени да активизира дори ксенофобските настроения срещу имигрантите или широко разпространения в страната евроскептицизъм, за французите той очевидно си остава бита фигура. Но не само Саркози си затваря очите пред неприятните факти. И народът му предпочете да си скрие главата в пясъка. За това говори изборният резултат, постигнат от алианса на ретроградните сили. Дяснорадикалните идеи на Марин льо Пен от "Фронта за национално спасение" спечелиха скандалните 20% от гласовете.

Евтини идеологически трикове

След нея се нарежда един друг популист: Жан-Люк Меланшон от Левия фронт, който обича да говори за излизане от НАТО и еврозоната, за ревизия на Шенгенското споразумение и изолиране от всякаква икономическа конкуренция. Независимо, че става дума за крайно евтини и овехтели идеологически трикове, те явно са се оказали убедителни за близо една трета от избирателите - и най-вече за по-младите, които се чувстват като основните губещи от глобализацията. Тези избиратели вярват, или поне се надяват, че Франция може да се "капсулира" и отдели от Европа и останалия свят, обитавайки някакъв си свой щастлив остров. Показателно е например това, че младите французи си мечтаят не за кариера в бизнеса, а в администрацията и държавните институции. Но както знаем, икономически възход се създава другояче.

И двамата кандидати на балотажа след две седмици ще се съобразят с тези настроения и ще засилят посланията си, адресирани към политическия център. Едно обаче е ясно: независимо дали на президентския пост ще застане Саркози или Оланд, и двамата ще са принудени да свършат онова, което предпочитат да не споменават в програмите си: радикално съкращаване на държавните разходи. Вместо да раздуват държавния апарат, те ще трябва да се запитат защо във Франция се падат по 90 държавни служители на 1000 жители, докато Германия например без проблеми се справя с 40 души по-малко. Засега обаче все още не е възможно да се дебатира с народа за смислени структурни реформи - а това, заедно с добрите изборни резултати на популистите, е лошата новина от тези избори.

Автор: А. Нол, Редактор: Д. Попова-Витцел