Една срамна страница от българската история

Сборникът "Държавна сигурност и интелигенцията" бе представен наскоро от Комисията по досиетата. Николай Цеков присъства на премиерата в София.

Еволюцията на режимите в съветския лагер след смъртта на Сталин поражда сериозни тревоги сред техните върхушки, че т.нар. "размразяване" може да отприщи стремеж към свобода и творчески волеизявления, надхвърлящи рамките на позволеното от "социалистическия реализъм". Тези опасения се материализират в изграждането на специализирани "милиции на мисълта" - като създаденото през 1966-та Пето управление на КГБ и сформираното през следващата година по негов образец Шесто управление на ДС.

Всъщност усилията за унищожаване на "вражеската" интелигенция и за надзор и съблазняване на "народната" започват още в първите дни на съветската окупация на България. Отвличанията и убийствата на културни дейци, в това число на журналисти, художници и карикатуристи, позволили си да критикуват и осмиват СССР и Сталин, се случват още в ранната есен на 1944 година. Садистичното убийство на бележития публицист и художник Райко Алексиев през ноември 1944 е едно от знаковите престъпления през тези страшни времена. По заповед от Москва е прекратен културният и образователен обмен на България със страните зад Желязната завеса. А в донесение до Кремъл от края на 40-те години на миналия век съветската агентура изразява недоумението си защо в НРБ продължават да функционират културните институти на редица западноевропейски страни, а в някои от софийските книжарници все още могат да се купят вестници, списания и книги, отпечатани от "враговете". В депеши до Кремъл съветският посланик Михаил Бодров лично донася какво пишат 250-те официално одобрени от режима писатели и дали произведенията им се вписват в каноните на "социалистическия реализъм". Впрочем именно по настояване на Бодров навремето в концлагера "Белене" е изпратена най-добрата българска тенисистка в онези години - Вера Петрунова. Причината за това е бил отказът на Петрунова да играе насила тенис с дипломата.

Монополът на партията

В края на 1950-те Държавна сигурност провежда специално преброяване на хората, занимаващи се с мисловен труд в НРБ. Оказва се, че броят на определените от ДС като дейци на художествено-творческа, научно-техническа и здравната интелигенция, е близо 69.000 души – приблизително толкова, колкото са и служителите на униформената Народна милиция. Като "вражески настроени към народната власт" са определени 8.4% от преброените, казва Екатерина Бончева от Комисията по досиетата. В този период ДС следи изкъсо 47 научни и културни институти и творчески съюзи, в които работят близо 15 000 души. Времената на "разобличените" от комунистическата инквизиция творци като художника Александър Жендов и писателя Димитър Талев постепенно отминават, макар че ролята на интелигенцията в "контрареволюциите" в Унгария и Чехословакия не дава мира на нито една спецслужба в съветския лагер. ДС е принудена да възприеме нова тактика за "опитомяване".

Постепенно репресиите и изпращането без съд и присъда в лагерите на смъртта се заменят с "профилактика" на "много приказващите" във вид на предупреждения и уволнения, а също и с откровено подкупване на доносниците и другите "доверени лица" на ДС в културните, научните и медицинските учреждения. Определен е и ценоразписът, по който се заплащат техните доноси за настроенията и изказаните мнения сред колегите им: хонорарите на ДС са същите, по които се заплащат рецензиите за научни трудове в съответните институти.

По мнение на редица изследователи на комунистическия режим, отказите от сътрудничество с ДС са много редки и за тях дори няма специална статистика. В ход е политиката на моркова и тоягата. "Сивите кардинали" на режима сред интелигенцията като писателя Богомил Райнов , поетите Георги Джагаров и Любомир Левчев, журналиста Веселин Йосифов (Весо Кучето), учените Ангел Балевски и Александър Фол са обсипвани с постове, почести и награди. Най-угодните са удостоявани и със сакралното членство в личната ловна дружинка на диктатора Живков. По сполучливия израз на дисидента Георги Марков, "Чайките" , с които властта разкарва придобивките си сред българската интелигенция, се превръщат в "катафалки" за техния някогашен творчески дух и талант.

Всъщност монополът на БКП върху всичко, свързано с културата в НРБ, достига по абсурден начин и до гробищните паркове и ритуали. Комитетът за култура се занимава дори с написването на примерни текстове за надгробните слова, произнасяни от погребалните служители. Всяко слово към опечалените е било свързвано с общественото положение и професията на починалия. Така например, ако покойникът е бил работник, стандартното слово на погребалния служител трябвало да започва с думите "Едно работно място остана празно...".

Завръщането на старите рефлекси

От средата на 1975 председателка на Комитета за култура става Людмила Живкова. Странните забежки на дъщерята на диктатора към мистични и окултни учения и към творчеството на работещия в Индия руски художник Светослав Рьорих предизвикват много въпроси сред руските агенти, наблюдаващи българските служби. Опитът на режима в София да спечели доверието на интелектуалните среди на Запад с необичаен за комунизма подход към интелигенцията обаче удря на камък. Сред причините за краха е и усърдието на ДС да угоди на работодателите си в ЦК на БКП. То води до три много тежки за реномето на НРБ скандала, свързани със знакови убийства на български писатели и дисиденти.

През 1974 Държавна сигурност отвлича от Дания известния политемигрант и организатор на българската опозиция на Запад Борис Арсов. Същата година той е убит в Пазарджишкия затвор. Под плана за отвличането и убийството му се мъдри подписа на заместник-министъра на МВР Григор Шопов.

През 1977 София се готви за провеждането на Първия световен писателски конгрес, чието иницииране е подсказано на Людмила Живкова от нейното обкръжение. До нея обаче достигат тревожни новини - някои от участниците в мероприятието са поискали да се срещнат с лежащия от 1966 в затвора писател и поет Георги Заркин, осъден за разпространяване на позиви срещу диктатурата. Част от написаните зад решетките от него стихове достигат редакциите на "вражеските радиостанции" и светът научава истината за "хуманното преображение" на режима в НРБ. По логиката на сталиновата сентенция "Няма човек – няма проблем" ДС решава да отърве свитата на Живкова от неудобството да отговаря на въпроси на писатели и журналисти защо Заркин продължава да гние в занданите на държава, обявила за свое културно верую девиза "Единство, творчество, красота". Без колебания генерал Григор Шопов написва върху досието на Заркин следното: "Гад! Да бъде унищожен!".

На 7 август 1977 служители и криминални затворници изпълняват нареждането на високопоставения палач. Неговото име е замесено и в извършеното година по-късно в Лондон убийство на големия български писател и публицист Георги Марков. Както и всички комунистически убийци в България, след 1989 година Шопов се разминава със заслуженото възмездие.

"Салонната съпротива" срещу режима

Доносите на "милицията на мисълта" за настроенията сред българската интелигенция през последното десетилетие на комунистическия режим определено носят следите на умора и отегчение от следенето, твърди писателят Георги Господинов. Той цитира изводите на агента, който следи творчеството и публичните изяви на големия поет Константин Павлов. По мнение на оперативния работник, опитите Павлов да бъде предизвикан да разкаже за това, което наистина го вълнува в несвободната му страна и творческа среда, удрят на камък. "Павлов се е самозатворил и е станал мнителен. Той смята, че Държавна сигурност го следи" - така агентът обобщава в неграмотно написан доклад резултатите от безсмисления си, но скъпо заплащан от българския народ "труд" на "слушалките" на ДС.

Господинов определя случилото се през 1980-те и като поява на "центрове на микросъпротива" срещу режима от страна на останалата честна към себе си и народа си българска интелигенция. Тогава се ражда модата на "салонния театър" и на "творческите сбирки" в домовете на известни интелектуалци, много от които са меко казано странни. Подобна сбирка се провежда например в дома на режисьора Вили Цанков, а на нея са присъствали и някои от "доверените лица" на ДС. Там е "повикан" духът на Ленин, което внася истински идеологически смут в анализа на ДС за случилото се. "Все пак не са викали духа на Хитлер, а на Ленин", пояснява Господинов причините за объркването.

Макар непрекъснато да алармира ЦК на БКП за проникването на "вражеска диверсия и разложение" сред интелектуалния елит, Държавна сигурност никога не излиза със становище, че са налице организирани центрове на съпротива срещу режима, а говори предимно за наличието на "нездрави" настроения сред част от следения "контингент". В идеологическо отношение той е много пъстър – редом с "дисиденти-рецидивисти" като тандема Радой Ралин – Борис Димовски, творческата среда в НРБ е обитавана и от много верни на повелите на БКП културни и научни дейци. Опасностите обаче не намаляват, твърдят в докладите си агенти и доносници. Ето защо през 1984 ЦК на БКП разрешава да се ползват доносническите услуги и на членове на БКП в творческите съюзи и научните и културни институти. Вербуването на ръководители и известни дейци на културата, науката, изкуството и медицината да става без обичайното оформяне на документите за принадлежност към службите и не е необходимо вербуваните да попълват и подписват изискваните декларации, гласи една от ключовите разпоредби на ръководството на ДС през 80-те години на миналия век.