Едно дълго изречение за Виктор Пасков

В лилав костюм, в грозен лилав костюм, в грозен лилав копринен костюм, евтин, с който май нарочно се подиграва на всички негрозни, неевтини и нелилави костюми, неочаквано и отскоро превзели най-вълнуващия от всички светове, света на шейсетте, на sex, drugs and rock'n roll, на джемсешъните и разговорите до първи трамвай, на сексуалната революция и самоубийствените славянско-балкански пиянства, на сребристия цигарен дим, който размива контурите на предметите и изостря контурите на хората, в лилав костюм Виктор танцува със застаряваща дебела жена, гърчи лакти, колене и торс като марионетка в ръцете на дрогиран кукловод, но въпреки това е в ритъма, ритъмът е в него, даже във влажния къдрав кичур, залепнал на челото му, даже в разтворената му уста има ритъм, той проблясва вътре като златен цигански зъб, като душицата на онази осминка цигулка, в този момент Виктор е влюбен в застаряващата дебела жена, тя е Афродита-Беатриче-Евридика-Маргарита, в чиито нозе той е готов да падне всеки момент, готов е да падне късно след полунощ, от пиянство или от обожание или от двете заедно, да къса със зъби дрехите ѝ, да рецитира Гьоте, да изучава огромното ѝ тяло с длани и език, с език и думи, лакоми длани и език, шеметни език и думи, да пътешества из неговите низини и възвишения, из пещерите и храсталаците му, да пие шампанско от пъпа му, от пъпа на света, от столицата на разврата той обаче избяга, постмодерният номад с циганска душа и с литературна душица, но не осминка, а цяла, че дори една и половина, както с недоумение и детинска гневливост са принудени да вдянат днес онези душици, принудени да делят с него един и без това дребен език, който на Виктор му беше прекалено тесен, език като манастир, с високи дувари и архаични правила, с една шепа монаси, вмирисани на пот и прокиснало вино, които от сто години велемъдро хортуват за дяволите на върха на иглата и за турското робство, докато отвъд дуварите громолят сексуалната революция, Ролинг Стоунс, Филип Рот, Джон Фаулз и демокрацията, монаси-мошеници, на които той се подиграва в очите, докато пие прокисналото им вино, усмихва им се мило и размазано, но златният зъб в устата му цигански просветва, той за всекиго ще намери по някоя лоша дума, а на другата вечер пак ще седне с него край масата, ще го омайва и величае, ще му строи приживе паметници и мавзолеи и дори сам ще си вярва, защото езикът и думите му са толкова подмолни, че влизат дори под собствената му кожа, защото езикът и думите му са като природно бедствие, седма степен по скалата на Рихтер, земетресение, което се помни цял живот, помнят го всички, ревали на Георг Хених, а на другите просто няма какво повече да се обяснява.