Западът трябва да се ангажира повече в Афганистан

От юг пристигат обичайните съобщения за престрелки, в централен Афганистан се преговаря за живота на заложниците от Германия и Южна Корея, а и оттатък границата в северен Вазиристан, се водят тежки битки между пакистанските сили за сигурност и талибаните. Все пак още не цялата страна е обхваната от размирици, има и региони, в които цари относително спокойствие, но възвишените планове за демократизация и възстановяване на страната са застрашени от пропадане във всеобщата суматоха.

Липсва цялостна концепция, чрез която световната общност да може да реагира на предизвикателствата в Афганистан. Някои търсят решението във военен план, други пък смятат, че именно засиленото военно присъствие вреди. Всеки като че ли се опитва да намери начин за спасяването на страната, а някои очевидно искат да спасят на първо място себе си от тази изглеждаща безнадеждно болна страна, най-малкото тогава, когато собствените им войници стават жертви на самоубийствените атентати или пък собствените им граждани са цел на похитителите.

Нищо чудно, че при такава какафония не остава много от надеждата, с която в края на 2001-ва година афганистанците приветстваха западните войници и помагачи. Тогава на хората наистина им беше дошло до гуша от терора на талибаните. Те се почувстваха освободени, повярваха на обещанията за мир, стабилност и благосъстояние. Но тъй като западните ангажименти, включително заради обременението в Ирак, още от самото начало бяха половинчати, в крайна сметка всичко за афганистанците си остана на думи. И до днес хората извън Кабул не усещат почти нищо от действията по възстановяването на страната. Никой не им гарантира сигурността, което е и основната причина за това, че талибаните отново започват да срещат поддръжка сред населението.

Но със сигурност преобладаващото сред афганистанците мнение не е насочено срещу Запада и в полза на талибаните. Мнозинството мълчи и се снишава. На базата на болезнения се опит хората изчакват развитието на войната, за да не се окажат на финала сред загубилите. Което, обаче, означава и че афганистанците все още могат да бъдат спечелени за проекта за възстановяването.

Но за целта Западът трябва да се обедини около една обща стратегия, която би могла да представлява среден път между политиката на военната сила и разширяването на цивилното възстановяване. Само с военни средства тази война не би могла да бъде спечелена. От друга страна строителството на пътища и училища само по себе си няма да превърне Афганистан в мирна държава. Така този, който би искал да даде на афганистанците по-добри перспективи за живота чрез осъществяването на помощни проекти, трябва да бъде и готов да подсигури работата по възстановяването с повече войници. Всичко това всъщност изисква най-вече едно – готовността за дългосрочни ангажименти.