Страхът винаги надделява. Стига само да представиш дадена опасност за достатъчно голяма и сериозна, и можеш да постигнеш всичко. Независимо дали тя ще се изразява във фактическото премахване на правото на убежище заради някаква своеволно начертана горна граница, или пък ще е свързана с новото разширяване на ЕС с шестте страни от Западните Балкани. Щом в играта участва и страхът, аргументите не играят вече никаква роля.
Именно за това става въпрос в случая със заплануваното присъединяване на Черна гора, Сърбия, Косово, Албания, Босна и Херцеговина и Македония към ЕС - за страхове. Например за опасността от изпадане в икономическа и политическа зависимост от Русия, Китай или Саудитска Арабия в предверието на ЕС. Или пък за опасности, които произтичат от тези общества и постепенно завладяват и останалата част от Европа - национализъм, популизъм, корупция и организирана престъпност.
Разширяването като по-малкото зло
И понеже всичко това представлява опасност и за ЕС, еврокомисарят за разширяването Йоханес Хан прави следния извод: "Изправени сме пред избора или да изнасяме стабилност, или да внасяме нестабилност".
Нито от Хан, нито от другите поддръжници на идеята за приемането на тези страни обаче не виждаме да боравят и с положителни аргументи. Например да говорят за това, че членството им ще ги обогати по някакъв начин и може да ги тласне напред в развитието им. Планираното присъединяване е мотивирано негативно - като по-малкото зло, като мярка срещу заплахите и като ограничаване на щетите.
Всички са наясно, че нито една от тези страни, дори и приблизително, не изпълнява условията за членство. Затова използват заучени, утешителни фрази: присъединяването трябвало да бъде поощрение за извършените от отделните страни политически и икономически реформи. Или казано иначе - колко ще напредва процесът на присъединяване ще зависи от напредъка на реформите.
Реформи ли?
Натрупаният опит от разширяването на ЕС обаче показва, че това е само едно формално желание. Нито Хърватия и Румъния, нито България и Унгария бяха готови за пълноправно членство. А и след присъединяването си не отбелязват съществен напредък. В хода на присъединителните преговори те промениха някои закони, както се изискваше от тях, и дори създадоха антикорупционни агенции. На практика обаче това не промени почти нищо: шуробаджанащината си остава дълбоко вкоренена традиция, корупцията е повсеместна, а демократичните структури функционират зле.
Няма да е по-различно и с шестте страни от Западните Балкани. Ако сега някой им обещае, че в недалечно бъдеще те ще бъдат приети в ЕС, това само ще укрепи допълнително господстващите им елити - както вътрешнополитически, така и на международната сцена. Това ще ги закрепи още по-сигурно във властта без изгледи скоро да се окажат от нея.
Само козметични промени
Най-добрият пример в това отношение е сръбският президент Александър Вучич. От една страна той умело подхранва страховете от Русия и Китай. От друга обаче се представя като модерен, прагматичен и проевропейски политик. Затова Брюксел и Берлин го ухажват, сякаш е единственият стабилизиращ фактор на Балканите, и игнорират неговия авторитарен стилна управление и потискане на опозицията. Наскоро беше обявена и възможната дата за присъединяването на Сърбия - 2025 година. И Вучич е по-силен от всякога. Освен това е млад и по всичко изглежда, че именно той ще подпише договора за присъединяване.
Всичките шест страни от Западните Балкани искат да станат пълноправни членки на ЕС. Господстващите елити там се надяват на финансовата помощ, с която могат да прикрият собственото си бездействие и неспособност. Затова те ще бъдат принудени да напасват своите законодателства към изискванията на ЕС и ще предприемат някои козметични корекции в обществото. Те обаче няма да променят властовите структури, защото в такъв случай ще трябва да подадат оставка. А от тях такова нещо не можем да очакваме.
Може би по-късно
Всичко това ще породи още повече проблеми в ЕС, ще доведе до още по-сложни структури, до нови несъгласия и, парадоксално, но факт - до още по-голяма вътрешна нестабилност. Затова би било по-добре ЕС да предложи на страните от Западните Балкани най-напред съвместна зона за свободна търговия и някакъв вид привилегировано партньорство, вместо да им обещава отсега пълноправно членство. Трябва да бъде намерена онази форма на сътрудничество, която ще закриля слабите страни и същевременно ще насърчава развитието на демократичното гражданско общество.
Чак когато в страните-кандидатки бъдат изградени стабилни демократични структури, функциониращи според принципите на правовата държава, може да се помисли и за пълноправното им членство. Но вече като равноправни партньори. Ето от това биха спечелили всички.