Защо не им вярваме

През последните години станахме свидетели на невиждан изблик на недоволство - от Бразилия до България, от Турция до Индонезия, от Босна до Египет. Причините за гнева са много и различни: едни търсят обяснението в катастрофата на неолибералния икономически ред, довел кризата от 2007-2008, други - в порасналото усещане за права на новата средна класа от развиващия се свят, трети пък подчертават ролята на дигиталните комуникации и глобалните културни "вируси", които тя разпространява. Наред с всичко това обаче не бива да забравяме и най-важното: днес все по-малко вярваме в демократичния ритуал на изборите.

Защо ритуал ли? Защото в последна сметка изборите са въпрос на вяра - колкото и прецизно да са измислени, колкото и честно да са проведени, в последна сметка новата власт е легитимна само ако вярваме в процедурата. Дали ще се гласува с машини - което обсъждат сега в българския парламент - не е технически въпрос: става дума за това дали недоверието към политиците може да намалее малко благодарение на доверието към техниката. Защото ролята, която изборите играят, не е особено различна от генеалогията на средновековния монарх, чрез която той претендира за трона или тълкуването на знамения от жреците. Изборите в периферията на развития свят се оспорват все по-често не защото политиците непремено са станали по-безскрупулни от преди (те винаги са били такива!), а защото по някакви причини вече не вярваме в тях. България се сблъсква с този проблем, след като бяха попарени демократичните надежди на прехода, но другаде той фигурира отдавна.

"Ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят"

Сега е моментът да припомним следния афоризъм на анархистката Ема Голдман: "Ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят". Разочарованието от изборите през последните две-три десетилетия е свързано и с изместването на политическото от една все по-тясно обвързана глобална икономика, с прехвъряне на функции върху различни международни организации, неподлежащи на електорален контрол и свиването на полето за действие на националните правителства. Живеем в свят на упадък, хората вече не смятат, че децата им ще живеят по-добре от тях самите, изчезват големите митове на прогреса и глобализацията - и разбира се всичко това се превежда в недоверие към властта. Защото повечето хора на планетата не мислят в тънки процедурни категории - просто препускат след онзи, който ги води към тучните пасища.  Вярно, това е популизъм, но работи: власт, която преразпределя, е по-легитимна за огромното болшинство. В тази перспектива ще разберете своеобразната легитимност на комунистическия режим, където гласуването беше само театър, но пък уволняваха зам.-министри, когато сиренето поскъпне. Е, знаем по какви причини се провали тази система, но дали може да я замени една съвършена машина за гласуване? 

Днес българите негодуват, че ги управлява правителство, избрано от всеки пети с право на глас. Е добре, американският президент, който за разлика от нашите управници има огромна власт, вече десетилетия избират петдесет и няколко процента от имащите право на глас. При положение, че половината са гласували за загубилия, излиза, че най-могъщата демокрация в света се управлява с вота на малко повече от всеки четвърти гласоподавател. Впрочем същият този американски президент миналата година, критикувайки страните от арабския свят, каза в предаването на Летерман: "Демокрацията не е просто пускане на бюлетини".

Е добре, а какво е демокрацията?

Да го кажем така, тя е начин на живот, тип съгласие на хората да се подчиняват на някакви правила. Това, което Обама има предвид, е, че дори най-прецизно и легитимно проведени избори не дават право на правителството да стреля по гражданите си. Или да им налага брутално решения, които ги изваждат на улицата. Формално имаш право, съдържателно - не. Мурси в Египет и Ердоган в Турция не спираха да повтарят думата легитимност, опирайки се на формално проведени избори. Само че легитимността не е природонаучен факт, а тип вярване. В момента, в който правителството на Борисов наби едни хора на площада, то загуби легитимност - и същото ще стане, ако Орешарски тръгне по неговия път.

Формално проведените избори дават някакъв мандат за управление (в нашия случай - четиригодишен). През 19-ти век вероятно това е изглеждало вълнуващо и прогресивно в сравнение с пожизнената власт на монарха. Днес никой няма време да чака толкова дълго - правителство, което управлява обвито в тайни и непристъпност, се възприема като нелегитимно, независимо какво казват юристите по въпроса. И не случайно в дискусиите за нов тип управление се появяват идеи за скъсяване на цикъла, за междинни избори на депутатите, за тяхното отзоваване, за гражданско вето по всякакви теми. Наред с формалните избори, гражданите искат правото за непрекъснати проверки на управляващите, един вид полу-избори, при които неубедителните или скандални фигури да си отиват. Т.е. срещу легитимността на изборната процедура стои един друг тип легитимация, свързана с прозрачността, контрола, възможността във всеки момент да бъдеш махнат. Който не е готов да се подложи на това, не се възприема като легитимен. Станишев и Местан не са легитимни именно защото не се оттеглиха заради бруталния опит за овладяване на службите чрез Пеевски.

Формалният акт на изборите е само един момент от това сложо нещо, наречено демокрация. Да я сведем до тях е все едно да сведем семейния си живот до бракоразводната процедура.

Автор: И. Дичев/Редактор: М. Илчева