Злото от 13 декември 1981: Полша няма да забрави този ден

Танкове плъзнаха по улиците на Варшава в онзи снежен 13 декември 1981 година. Въоръжени войници охраняваха правителствената резиденция и други стратегически обекти. А милицията контролираше автомобилите и пешеходците. Ако те хванеха с позиви в джоба - веднага те отвеждаха в участъка.

В онзи неделен ден човек и по телефона не можеше да се обади: връзките бяха нарочно прекъснати. А от телевизора говореше един-единствен човек: партийният и правителствен ръководител генерал Войчех Ярузелски, който информираше за наложеното военно положение. "Нашата страна е изправена на ръба на пропастта", с мрачен глас твърдеше генералът. "Не дни, а часове ни делят от истинска национална катастрофа." Тъкмо заради тази опасност било наложено военното положение, заяви генералът и хвърли цялата вина върху опозиционното движение "Солидарност".

Генералът от телевизора

През лятото на 1980 година вълна от стачки по балтийското крайбрежие на Полша доведе в крайна сметка до официалното признаване на профсъюза "Солидарност", ръководен от Лех Валенса. Това вече национално движение бързо събра близо 10 милиона члена. Без да прикрива антикомунистическата си нагласа, то непрекъснато усилваше натиска срещу правителството чрез стачки и протести. По-късно публицистите щяха да нарекат този период "Карнавал на свободите".

Омаломощената и раздирана от вътрешни противоречия Полска обединена работническа партия (ПОРП) - тоест, управляващите комунисти - пасивно отстъпваше, но въпреки това не желаеше да подели властта с опозицията. Камо ли пък да ѝ я връчи изцяло. В същото време поради острия дефицит бяха въведени купони за хранителните продукти - нещо, което поляците помнеха от годините на войната. Но и това не помогна. Снимките на празни лавици в магазините и на хора, щастливо прегърнали ролки тоалетна хартия, се превърнаха в тъжен документ за икономическата трагедия в страната.

Московските другари недвусмислено показаха на своите полски съратници, че са крайно недоволни от това развитие на нещата. Войските на Варшавския договор проведоха две съвместни учения в края на 1980 и през пролетта на 1981, които трябваше да стреснат Варшава и съвсем целенасочено да припомнят на хората за окупацията на Чехословакия през 1968 година. "Трябва да упражняваме постоянен натиск" - това заявява на заседание на съветското Политбюро генералният секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев на 16 април 1981 година. И до днес историците спорят дали Москва наистина е била готова да прати войски в Полша или пък просто е искала да сплаши поляците. Тъй или иначе ПОРП не успя да овладее положението и така удари часът на генералите. Ярузелски първо беше избран за министър-председател, после пое и ръководството на партията и концентрира цялата власт в свои ръце. Той назначи военни и по най-ключовите позиции в държавното управление.

През нощта срещу 13 декември Военният съвет за национално спасение (ВСНС) взе властта в страната. Мобилизирани бяха 70 000 войници с 1750 танка, плюс 30 000 милиционери - с общи сили те трябваше да прекършат съпротивата на опозицията. Веднага след въвеждането на военното положение бяха арестувани и интернирани 3000 активисти на "Солидарност" заедно с цялото ръководство, начело с Лех Валенса. Стачките и всякакви масови събирания бяха забранени, военните наложиха и вечерен час. Движението "Солидарност" беше забранено, а по-късно го обявиха и за разпуснато.

И тогава Полша потъна в депресия

Въпреки изненадващия удар на генералите, "Солидарност" все пак успя да мобилизира хората в някои предприятия и да ги вдигне на съпротива срещу войската и милицията. Най-тежките сблъсъци се развихриха на 16 декември 1981 в каменовъглената мина "Вуйек" в Катовице, където бяха застреляни деветима миньори.

Военната хунта бързо успя да смачка "Солидарност" като масово антикомунистическо движение и да възстанови властта на старата система. До края на 1982 година близо 10 000 души бяха интернирани, а 12 000 бяха осъдени от военни трибунали. Военното положение беше отменено през юли 1983.

Полша потъна в дълбока икономическа и обществена депресия. Стотици хиляди млади хора обърнаха гръб на родината си и емигрираха - най-вече във ФРГ. Външният дълг на полската държава набъбна до немислимата по онова време сума от 40 милиарда долара. Полша беше на практика в банкрут и в международна изолация. Обществото непрекъснато беше разтърсвано и от политически убийства - като това на католическия проповедник Йежи Попиелушко, ликвидиран от служители на Вътрешното министерство.

Нови надежди покълнаха едва след големите промени на международната политическа сцена. От 1985 година начело на Съветския съюз застана Михаил Горбачов, чиято политика на "гласност" и "перестройка" даде нова глътка въздух на полската опозиция. През 1988 година в страната се надигнаха две нови стачни вълни, които показаха, че "Солидарност" може да е разтурена, но не и победена. Така се стигна до Кръглата маса през 1989, в резултат на която бяха насрочени и първите относително свободни избори в Източния блок откакто комунистите взеха властта. За министър-председател беше избран Тадеуш Мазовиецки - съветник на "Солидарност", прекарал последните осем години като интерниран. Година по-късно легендарният работнически лидер Лех Валенса беше избран за президент на страната.

Генерал Ярузелски - предател или герой?

Политиците и историците спориха за същинската роля на генерал Ярузелски чак до смъртта му през 2014. Едни го смятат за национален предател, изпратил войници и танкове срещу собственото си население, само и само за да запази властта на комунистическата партия. Други пък го величаят като национален герой, спасил страната си от съветска окупация и от същинска кървава баня.

През 2011 година Лех Валенса посети тежко болния генерал в болницата и му подаде ръка. Но дали му е простил? В интервю за ДВ Валенса казва, че Ярузелски също е бил патриот, който се опитал да спаси страната си от съветско посегателство - макар и по свой собствен начин. А самият Войчех Ярузелски пише в книгата си "30 години по-възрастен" следното: "Моля за извинение заради тежките ограничения, наложени от военното положение (…) Но това беше единственият възможен изход, който в крайна сметка се оказа смислен. Това беше най-малкото зло, но дори и най-малкото зло винаги си остава зло."