Знаем ли какво искаме?

Това, което се говори по площадите на България, е само за Министерството на образованието. Или поне за онези, които го управляват в последните десетина години и които съвсем сериозно твърдят, че в българското училище се изучава гражданско образование. Това трябва да е станало по някакъв доста таен начин, щом хиляди хора се оказаха в състояние да искат промяна на конституцията с аргумента, че токът е скъп.

Начините да научиш как функционират институциите не са безкрайно много, а държавата има контрол само върху един източник на такова знание - училището. В Европейския съюз има и стандарт за това. Твърди се, че устройството на държавата, принципите на демокрацията и начинът да участваш в живота на общността са все неща, които се научават в рамките на предмета „гражданско образование“. Това са часове, в които би следвало да се научи какво е солидарност и равнопоставеност, за какво служи общината, има ли министерство на електричеството и какво трябва да направи човек, ако смята, че цялата общност ще спечели от един нов закон.

Тук и там

Гражданското образование не е непременно отделен предмет, много страни го интегрират в уроците по история или география, например. В този сюжет обаче България заема последното място. По данни на Изпълнителната агенция за образование, аудиовизия и култура на ЕК България е страната, в която гражданското образование се изучава най-кратко време, а и започва да се учи най-късно.

В доклад на Агенцията от миналата година се казва, че ако във Франция гражданското образование се учи цели 12 години, то в България този предмет се изучава само една година. В преживялата комунизма Полша предметът „гражданско образование” се преподава 6 години, в Естония и Великобритания - 5 години, в Румъния - 4 години.

В шест страни от ЕС гражданското образование се изучава още в началните класове. Такъв е случаят в Испания, например. Останалите държави го въвеждат между пети и девети клас. Само в две членки на ЕС гражданското образование се изучава чак в последния етап на гимназиалния курс - България и Люксембург.

Не че тук всичко е непрогледна тъма, напротив. България се оказа пионер в законодателното уреждане на участието на учениците в живота на училището. В България този закон е гласуван още през 1991-ва, докато повечето страни в преход получиха този шанс много по-късно. Оказва се обаче, че българските ученици не се възползват от него - едва половината /52 процента/ твърдят, че са гласували на училищни избори. В доклада на Агенцията се посочва, че това е едно от най-ниските нива на участие в ЕС. В Полша например става дума за 95 процента участие.

Всъщност няма механизъм, по който българските ученици да бъдат реално въвлечени в живота на общността - например помагайки на болни хора, рециклирайки хартия или пък четейки приказки на по-малките си съученици. Ако такива неща все пак се случват на определени места, това се дължи единствено на личната инициатива на педагозите, но не и на наличието на национална система. Такива дейности просто не се насърчават. Доказателство за това е т. нар. „личен профил“ на ученика, който учителите са длъжни да попълват на определен етап от обучението. В него те могат да посочват като плюс всякакви извънкласни дейности на ученика, включително и такива, които не са свързани с изграждането на общност. Да не говорим, че този личен профил е по-скоро формалност, отколкото документ със стойност за по-нататъшния живот на ученика.

Хаосът

Всъщност българските власти твърдят, че гражданското образование е интегрирано в други предмети още в началните класове. Например в „Човекът и обществото“. Ако това е вярно, значи проблемът е още по-голям. Защото учебниците по този предмет са вкарани в толкова порочни националистически рамки, че по-скоро противоречат на онова, което се разбира под „гражданско образование”.

Същия понятиен хаос намираме и в популярния продукт „Уикипедия“. Статията „гражданско образование“ носи това име на всички езици, освен на български. Българската страница по този въпрос се казва „цивилистика“ - тоест, „гражданско право“, дял от правото.

Очевидно първото препятствие пред въвеждането на гражданско образование е дефиницията на понятието „гражданин“. От всичко видяно през последните 23 години излиза, че тази дефиниция все още не е написана. И вместо да чакаме да се „създадат” граждани, които да напишат учебник, който да става за четене, може би ще е по-добре Министерството на образованието да наеме преводачи от френски и така да реши въпроса максимално ефективно.

Автор: Т. Ваксберг; Редактор: Д. Попова-Витцел