Обират дете в автобуса. Длъжни ли сме да се намесим?

Инцидентът с нападнатото в столичен автобус 14-годишно момче прилича на много други подобни случаи. „Поводът” за агресията е банален: най-вероятно това е била фланелката на спортния клуб, която тийнейджърът е носел. Никой от пътниците в злополучния автобус 404 не се е намесил, за да спре тормоза, който са упражнили над момчето четиримата непълнолетни нападатели. Все пак някои от пътниците са се обадили на телефон 112, а шофьорът е уведомил диспечерите за проблем в рейса.

Безспорно е, че доблестното поведение в такива случаи е да се притечеш на помощ. Но дали можем с чисто сърце да съдим строго и да упрекваме неволните зрители на инцидента?

Попадал съм в сходна ситуация

Беше една зимна вечер през 1992 или 1993. Връщах се от училище. Пътувах в автобус 94, когато на спирка ул. „Граф Игнатиев”, срещу стадиона „Васил Левски”, се качиха десетина подпийнали футболни фенове. Крещяха, пееха и се заяждаха помежду си. Докато не забелязаха един чернокож младеж, вероятно чуждестранен студент. Започнаха да му подвикват. Да го подиграват. Чужденецът побърза да слезе на следващата спирка, но няколко от феновете започнаха да тичат след него. Спомням си добре викът на един от тях: „Hey, negro, you are dead!”. Явно той беше решил да се „изрази” на английски, за да не остане и сянка на съмнение в жертвата му какво я чака.

Не видях какво се случи след това… Автобусът потегли и продължи по маршрута си. Никой от нас, другите пътници, които бяхме притихнали, не се намеси. Аз, 13-14г. хлапак, явно съм направил някаква физиономия по адрес на „феновете”, защото главатарят им дойде до мен и бързо стегна моя шал като примка около врата ми; а, може би, повод всъщност нямаше и той просто търсеше някой друг с когото да се „разправи”. След което, изядох няколко шамара.

 Колапс на ценностите

Случилото се преди дни с момчето, което, въпреки нападението срещу него, успя да спечели медал от спортно състезание, е добър повод да поговорим за агресията.  И за кризата на семейството и училището, за колапса на ценностите или по-скоро за тяхната подмяна с кухи фрази и ерзац идеали, за ширещата се липса на елементарно състрадание; за това, че коравосърдечието и липсата на емпатия често дори са поощрявани като „белези”, едва ли не, на емоционална зрялост.

Всички тези неща, тези проблеми, са от значение. Но тук искам да обърна внимание на друго: според мен, стрелите на критичните коментари трябва да бъдат насочени преди всичко към институциите, а не толкова към „публиката” на такива инциденти.

Мащабът и насилствения характер на проявите на футболно хулиганство у нас се разгърнаха и задълбочиха в първите години от началото на прехода. Причините за това са многобройни и комплексни, но една от най-важните е, че редица клубове, особено техните фенове, се превърнаха в инструменти за политическо влияние, в частност, за уличен натиск. С други думи, политическите институции много бързо оцениха колко „полезни” могат да бъдат радикализираните футболни привърженици в политически борби. Тук могат да се правят сравнения с „комунистическата ера”, когато спортните успехи пък се използваха от управляващата партия за пропаганда срещу „загнилия" капитализъм).

По време на политическата криза през 2013-2014 бе отбелязан нов разцвет на „употребата” на футболни агитки за протести и контрапротести, а в края на 2019 добре сложени „спортни привърженици” отидоха да „подкрепят” единствения кандидат за поста главен прокурор Иван Гешев пред сградата на ВСС. Не трябва да се пропуска също, че в „идеологията” на огромна част от „спортните” хулигани и ултрасите у нас се съдържа краен национализъм, както отбелязват редица наблюдатели. Не е новина също, че въпросните „фенове” са особено близки до някои от „патриотичните” формации, които шестват на българската политическа сцена.

Отсъствието на институциите

Добре е, че четиримата нападатели срещу момчето от автобуса вече са задържани. Но, поради посочените причини, е съмнително доколко политическите институции са истински мотивирани да пресекат корените на футболното хулиганство. 

Малодушието и безразличието не могат да бъдат оправдани. И все пак, дали можем да изискваме от случайните свидетели на актове на насилие да се намесват, да влизат в ролите на медиатори, съдии, умиротворители, спасители, герои? В една демократична правова държава безпристрастността на законите и ефективността на правоприлагащите институции компенсират поне отчасти индивидуалната човешка слабост. Какво правим обаче, когато нямаме доверие в същите тези институции?