Имаме ли си държава - или си нямаме?

Уважаеми читатели,

В цикъл от няколко урока ще ви запознаем с най-новата география на България. Защо „най-новата“ ли? Географията да не е история, че да трябва непрекъснато да се пренаписва? Стара планина да не е била във физиката или във физическото възпитание, че сега да влиза в географията? Едно от трите морета на България да не е потънало в земята или Луната ни да е минала в територията на Македония, че сега да ни е нужна нова география?

Там, де се белий Дунав лееше

Абе, хора, защо само питаме, ами просто не погледнем какво става през прозореца? Нима не виждаме, че дето до вчера имаше райска градина, днес е покрито с пясъци и дето до вчера имаше пясъци, днес е покрито с бетон? Нима сме слепи за атомите на Козлодуй, които промениха България? Нима не виждаме, че там, де се белий Дунав лееше, сега Марица тихо шава? То е ясно, че никой не иска да се учи от уроците на историята, но поне да се поучим от уроците на географията. Докато все още имаме география.

Урок първи: Географско положение на България. Откъдето и да го погледнем, географското положение на страната е обвито в мъгла. България ту се простира на половин Европа, ту се свива до размерите на таралеж, или изобщо изчезва от картата на Земята. Това кара нас, българите, непрекъснато да се питаме имаме ли си държава, или си нямаме.

За България ние обикновено си говорим като за бяла лястовица - един ни лъже, че я е виждал, друг ни лъже, че не я е виждал, но на всички много ни се иска наистина да я има и вярваме, че тя ще ни направи щастливи. Цял един народ, начело с поета Иван Вазов, обикаляме света, питаме и разпитваме „Де е България?“ и „Далече ли е, аго, Цариград?“, но светът само повдига рамене. А вие да знаете колко мъка има по този свят, Боже - на свой ред ни пита светът - и ние на свой ред само повдигаме рамене.

Иде ли, иде ли?

Когато я има, България не се ориентира като други държави по посока Изток - Запад, Север - Юг, а непрекъснато се преориентира. Според това откъде духа вятърът. А вятърът като подхване родината, я върти както си иска - ту я вдигне нагоре до седмото небе, ту я забие с все сила в долната земя. Така че, ако изобщо може да говорим за някаква ориентация на България, тя е в посока горе-долу. Ние сме си много по-близки с Марс или Венера, отколкото с Гърция или Румъния. Нас една бразда ни дели от ада, а от Македония, или както там се нарича, ни разделят светлинни години.

България е там, където най-малко я очакваме - на Северния полюс, или на Еверест, а там, където я очакваме - на Рила или Пирин, се оказва, че се е настанила някаква друга държава, най-често Швейцария. А в Странджа, само на няколко километра от Бургас, човек спокойно може да попадне на първобитно селище от Нова Гвинея, където местното население изобщо не знаем какво е електричество и все още влачим жените си за косите. Сред нас се носи слух, че след Америка Колумб тръгнал към нашия край, дядо Йоцо всеки ден ни пита „Иде ли?“, но Колумб сигурно е объркал пътя и все още не ни е открил. Хлябът и солта, които бяхме приготвили за неговото посрещане, ги изядоха тези, които дойдоха да закрият България.

Пък и как ще ни открие Колумб, като ние, българите, сме като картофите - най-добрите сме в земята. Ние, за разлика от 33-мата затрупани чилийски миньори, си нямаме правителство, което да ни извади на слънце. Затова, откакто се помним, ние изобщо не мислим как да живеем, а как да оцелеем. И днес, както и вчера, си правим туршии и разделяме парчето хляб на все по-малки залъци. Болните и възрастните очакват раят, а по-младите - и те един ден да станат болни и възрастни.

През крив макарон

На повърхността спасителите ни строят българския Лувър, в който японците ще се снимат до нашите мумии. Последните ни спасители толкова категорично ни обещават, че ще ни прокопаят метро и магистрали, по които да ни извозят, че ние вече се чувстваме напълно извозени. Истина е обаче, че те все пак ни прокопаха една дупка, по която ни спускат боб и снимки-икони на Главния спасител. Като духовна храна ни предлагат да гледаме през дупката като през крив макарон гърдата на някоя певица.

Ако изобщо мечтаем за нещо, то е да долети при нас онзи орел от приказките, който извежда хората от долната земя на горната, но цената, която трябва да платим за спасението си, е да храним орела със собствените си меса. Съмняваме се, че сме готови на това. Тези, които хранеха орела, бяха разстреляни или изгниха по затворите, а ние вече не сме българи от техния род. Всъщност не е тук нито времето, нито мястото да говорим за онези българи. Те имаха отношение към историята, а ние имаме отношение към географията.

С това и първият ни урок по география на България завърши, но уроците на географията не секват.

Очаквайте продължение!