Има ли връщане от "Катуница"?

"Сега ние ще работим, пък другите държави нека си палят градовете", каза с известно самодоволство българският министър-председател през август по повод погромите в Англия. Месец и нещо по-късно обаче и България пламна.

"След 20 дни ще минат изборите и всичко това ще се забрави, както много пъти се е забравяло", успокоява сега премиерът. Но и тази му прогноза за съжаление най-вероятно ще бъде опровергана. Да се разчита единствено на забравата е наивно и вредно.

Стратегическо бездействие и засилено отсъствие

Доказаха го и последните събития. Не случайно въпреки крайно поляризираните гледни точки съществува консенсус по един въпрос  - "тактическото бездействие", допуснало саморазправата в Катуница, бе предшествано от дългогодишно стратегическо бездействие, а днешното "засилено полицейско присъствие" не може да компенсира дългогодишното засилено отсъствие на държавата, открито срастнала се с мутрите.

Бездействието и отсъствието забъркаха взривоопасна смес от мизерия и социална безизходица, неграмотност и предразсъдъци, безнаказаност, несправедливост и неравенство пред закона, в която и малцинството, и мнозинството живеят с чувството, че са дискриминирани.

Прекрачените граници

В тези условия станалото в Катуница бе само въпрос на време, а избликът на натрупалия се гняв е обясним. Много бързо обаче неговите естествени обекти и искания бяха изместени от зловеща ксенофобия, расистка омраза и словесна агресия, на места преминала в дела.

Днес можем да обсъждаме дали конфликтът е криминален, социален или етнически и да спорим къде е границата на справедливата гражданска реакция и къде започва сляпата, унищожителна злоба на лумпените.

Можем да анализираме социалните, образователните и психологическите корени на безалтернативната агресия и опростеното черно-бяло разбиране за света на най-младите сред протестиращите. Можем дори в някаква степен да ги оправдаваме, доколкото и те също са жертви на системата.

Можем да гадаем къде в поредицата от събития свърши спонтанното и къде започна организираното "дърпане на конците". Дали крайните настроения и прояви бяха яхнати впоследствие или от самото начало бяха провокирани и направлявани от политици, както винаги разчитат на омразата за някой и друг глас вповече, за да продължат да се ползват от облагите на властта.

Война на свободата и на бъдещето

На каквото и мнение обаче да сме по всички тези въпроси, трябва да си дадем ясна сметка, че за първи път събитията категорично прекрачиха границата, отвъд която връщането назад е много трудно.

"Ние ще градим България - ако искат да я рушат, да я рушат", успокоява пак премиерът, откривайки поредния ремонтиран път.

Дупките по пътищата могат да се заобиколят или закърпят. Отприщването на омразата и страха обаче отваря непреодолима пропаст, защото руши и без това твърде крехките у нас спойки и ценности, които превръщат стадото в общество. Без тях събития като днешните ще се повтарят все по-често и в по-страшни форми.

Сега на практика беше обявена война на свободата и на бъдещето ни. За да я избегнем, ако вече не е късно, ще са нужни огромни усилия. И най-вече - ще трябва управляващите да се откажат от илюзията, че нещата могат да продължат както досега, че ще се забравят и всичко ще се оправи от само себе си.