Инфлацията - отрова или панацея?

На Джанет Йелън определено може да се разчита. В първата си реч пред американския Конгрес след поемането на новия пост тя направи точно това, което очакваха от нея пазарите: постара се да внесе успокоение. Обеща спокойствие и последователност в паричната политика, както и никакви изненади. А както е добре известно пазарите изобщо не обичат изненадите.

Затова пък финансовите пазари могат да очакват, че Управлението за федерален резерв (УФР = американската Централна банка) ще продължи политиката си на нулеви лихви. В същото време програмата за изкупуване на държавни облигации постепенно ще бъде намалена, но без излишно бързане, както се подразбра от думите на новата управителка на банката. Очевидно е, че бившата професорка от Харвард и експертка по трудовия пазар не е особено доволна от случващото се в момента на пазара на труда.

Безработицата в САЩ напоследък спада - достигнала е 6,6 процента, но за решително възстановяване не може да става и дума, тъй като броят на трайно безработните е твърде висок, а и мнозина вече са се отказали да си търсят работа. Ако Йелън бе начело на Европейската централна банка (ЕЦБ), тя изобщо не би следвало да се занимава с този вид проблеми, тъй като ЕЦБ е длъжна само да се бори с инфлацията, докато мандатът на УФР включва и поддържането на ценова стабилност и заетост.

Новата управителка няма причини да е доволна и от ценовата стабилност, понеже очевидно смята инфлацията за твърде ниска - точно както в еврозоната поскъпването е трайно под два процента. Това изправя държавите от двете страни на Атлантика пред невъзможността да намалят размера на задълженията си.

Табу ли е инфлацията?

За германците инфлацията е табу, не обаче и за американците или южноевропейците. Това произтича оттам, че трайно ниските лихви при относително висока инфлация се отразяват благоприятно на задлъжнялите държави: дълговете им се обезценяват. За това има и исторически примери: през 1945 натрупаните по време на войната задължения на САЩ съставляват 120 процента от брутния национален продукт, но благодарение на ниските лихви и умерената инфлация този дефицит спада в средата на 70-те години до 35 процента от БВП.

Нещо повече: негативните реални лихви могат да изиграят ролята на малка /и напълно безплатна за правителството/ програма за развитие на конюнктурата. Тъй като ако вложителите забележат, че получават по-ниски лихви от това, което им изяжда инфлацията, ще се окажат по-склонни да харчат - да се сдобият с нова кухня, нова баня или да направят отдавна планираната топлоизолация на жилището.

"Германците не разбират"

Германците обаче трудно биха повярвали в ефективността на този вид рецепти. "Германците не разбират колко са били зависими от лекия бум на инфлацията в Южна Европа, за да успеят да преодолеят борсовите сривове от 90-те години. Затова и не разбират какви щети нанася Германия със своя отпор срещу повишаването на инфлацията в еврозоната", написа икономистът Пол Кругман миналия ноември в икономически блог на "Ню Йорк таймс".

Това мнение не е задължително да се споделя, но е показателно за начина на мислене на американските, а и на голяма част от европейските икономисти: умерената инфлация не вреди, ако в същото време не забравяш, че това е игра с огъня. И може би е дошъл моментът германските икономисти също да преосмислят позициите си.