Иранецът и българските чудеса

- Харесва ли Ви България?

- Дали харесвам България? България е първата страна, в която се почувствах у дома - дълги години след бягството ми от Иран.

Срещам Бабак Салари в Бон, в една малка галерия в квартала Зюдщат, където тъкмо е наредил няколко свои фотографии от най-бедния край на ЕС. Черно-бели портрети на хора от Северозападна България, отдавна простили се с младостта си: сред тях са белокоси мъже, които помнят кога точно са станали членове на БКП; хора, които са били преследвани и репресирани от комунистическия режим; възрастни жени, които никога на са виждали Черно море; баби и дядовци, които не знаят какво е брак по любов. Все хора, запечатали в душите си малки и големи травми и чудеса.

"Сякаш плувам в океан между Изтока и Запада"

Десетте фотографии в залата в Зюдщат са прелюдия към по-голямата изложба на Бабак Салари в замъка Айххолц край Кьолн. Всички портрети, представени на двете места, са снимани в българския Северозапад между 2008 и 2010 година. Какво е отвело един ирански фотограф, живеещ от десетилетия в Канада, тъкмо в този регион на България? Отговорът: журналистката Диана Иванова. Именно по нейна покана Бабак Салари посещава България за първи път преди осем години. А оттогава насам е бил там “сигурно сто пъти“, както обича да се шегува самият той. Дори и сега, малко преди изложбите в Германия, фотографът е посетил за пореден път България, където вече има много приятели. "Където и да съм в Европа, винаги гледам да отскоча и до България. Отдавна спрях да броя пътуванията ми до тази хубава страна", разказва той.

"Още при първото му гостуване, Северозападна България му напомни на родния му град Шираз. Особено силно го развълнуваха възрастните хора - като носители на традициите, които изчезват от този край. Като носители на един много травматичен опит, който не са успели да изговорят досега, но и като носители на много чудеса, които са им помагали и продължават да им помагат да се справят с живота", разказва Диана Иванова. Тя придружава Бабак Салари по време на пътуванията му из северозападния край и води разговори с хората, които срещат там. Част от тях са документирани заедно с фотографиите в специална книжка, издадена на български, английски, а вече и на немски език.

"Диана ме докара в България. Тя и българските ми издатели, които проявиха интерес към моите фотографски проекти, са "виновниците" за моята любов към България", разказва Бабак Салари. "Напуснах Иран през 1982 година. Оттогава живея в Канада, но съм бил за кратко или за по-дълго време на много други места по света. България обаче е първата страна, в която се почувствах у дома. Просто усетих, че там хората и земята ме приемат, почувствах се наистина добре дошъл", спомня си той.

Фотографът описва България като граница между Изтока и Запада. "Живял съм много време на запад, а съм роден на изток. Винаги, когато съм в България, се чувствам така, сякаш плувам в океан между Изтока и Запада", разказва Салари и добавя, че след първото му пътуване до българския Северозапад за него е започнал нов етап в живота му. "Травмите и чудесата на България ми помогнаха да разбера, че модерният живот е само един от отговорите, само един от начините на живот. Има и много други. И в България човек може да ги види", казва той.

Малки и големи травми и чудеса

"Травми и чудеса" - така е озаглавен и фотопроектът на Бабак Салари. Именно защото показва хора, носещи в себе си и двете. "Беше истинско чудо да видиш как хора на възраст между 70 и 100 години живеят съвсем сами, без никаква помощ. Да, българският Северозапад не е Афганистан или Сирия. Там хората живеят в мир, но въпреки това при екстремни условия. Аз обаче не исках да покажа бедността. Исках да покажа как тези хора успяват да се справят благодарение на малките чудеса, които ги крепят. За тях дори и срещите с нас си бяха истинско чудо. Чудо, защото някой се интересува от тях, иска да ги снима и да чуе историите им", разказва иранският фотограф.

Пред Бабак Салари и Диана Иванова възрастните хора споделили някои от най-съкровените си тайни. "Един мъж за първи път в живота си разказваше как като млад бил в дружината на Горуня, как много от неговите сподвижници били арестувани. Този човек цял живот е носил травмата в душата си", разказва журналистката Диана Иванова. Много от портретираните жени признали пред двамата, че навремето били насилени да се омъжат. "Ти познаваш ли някоя жена, която да се е омъжила по любов?", попитала ги една от бабите. За някои от тях най-голямото преживяване било пътуването до Панорамата в Плевен. А други въобще не били излизали от селото си. За разлика от портретите им, които вече са обиколили няколко европейски страни: фотографиите от проекта "Травми и чудеса" са показвани в София, Виена, Флоренция, а вече и в Бон.

"Травми и чудеса" е един от многото проекти на иранския фотограф, който се е специализирал в черно-бялата документална фотография. Интересът му към това изкуство възниква още в младежките му години в Иран. Когато е на 21 години, Бабак Салари е арестуван от режима на Хомейни заради политическата си активност. Година след като е пуснат на свобода, той се вижда принуден да обърне гръб на родината си. Първо бяга в Пакистан, а оттам в Канада. През годините Бабак Салари е документирал живота на иранци в изгнание, на хомосексуални и травестити в Куба, на хора, травматизирани от войните и насилието в Афганистан, Пакистан, Ирак, Ливан, Палестина. Фотографът е отличен с множество международни награди, сред които и американската "Gold Addy" през 2004 година за проекта му "Locating Afghanistan".