Защо политиците се радикализират: примери от България

Личната зависимост кара политикът да се отклонява от “нормалната” логика, да прави неща, които се разминават с очакваното. За да прикрие тези отклонения, за него е удобно да твърди, че не е обикновен политик, а радикален революционер, който ще основе нов ред – национален или световен.

Скандалите около президента Тръмп в САЩ илюстрират добре този закон. За най-верните си почитатели той продължава да бъде революционер, визионер, който преосновава международните отношения. За многобройните му критици, сред които вече има и много републиканци, поведението на Тръмп спрямо Русия не може да бъде обяснено с нормална политическа логика и дори повдига въпроса за неговата лоялност. А личните зависимости са точно това – инструменти, които “приватизират” лоялността на политика в полза на интерес, различен от публичния.

В България: радикализъм за продан

България е брилянтен пример за връзката между лични зависимости и радикализация на политическите възгледи. В някои случаи тази връзка е чиста и документално доказана. Барековата партия “България без цензура”, например, беше създадена като инструмент на банкера (в изгнание) Цветан Василев за намеса в политиката. В многобройни интервюта той е споделял това, а и финансовата връзка бе ясно доказана в разследването на фалита на КТБ. Радикализмът на г-н Бареков е прагматичен: крайните популистки и националистически възгледи му дадоха сертификат за екстравагантност, лиценз за всякакви бъдещи промени на политическата позиция. Колкото по-крайни и необичайни неща говори един политик, толкова той е по-непредвидим. Ерго, може да влезе във всякаква коалиция.

Докато г-н Бареков е най-изчистен пример за корелация между лична зависимост към патрон и радикализация, той далеч не е най-успешният подобен пример в българската политика. Волен Сидеров и неговата "Атака" са парадигма за конвертируемостта между радикализъм и променлива лоялност. "Атака" успяха да се “коалират” както с БСП и ДПС (и да предложат всеотдайно “златния си пръст”), така и с ГЕРБ и архи-врага си Валери Симеонов. Тези пируети са необясними със стандартна политическа логика: остава обяснението с лични зависимости, влияещи на лоялността. Или пък наистина става дума за гениален поет-революционер в образа на г-н Сидеров – версия, която сигурно също има своите привърженици.

Всъщност не бива да се фокусираме само върху единични случаи, колкото и те да са впечатляващи. Важен е моделът. Създават се декларативно радикални формации, които след това могат да влязат във всякакви коалиции, тък като по дефиниция са “извън нормата”. В тази светлина могат да бъдат разглеждани и “Обединените патриоти”, “Воля” и т.н.      

Възвишеният радикализъм на българския мейнстрийм: ГЕРБ и БСП

Съмненията за дълбоки лични зависимости за съжаление са характерни не само за “патриотичната” периферия на българската политика, но и за нейната сърцевина – ГЕРБ и БСП. През последните години се нагледахме на политически събития, които не могат да се обяснят със стандартни политологически средства. Назначаването на г-н Делян Пеевски за шеф на ДАНС заслужено грабна купата на всенародното недоволство, но то не е изолиран инцидент. Сходни казуси са участието на ДПС (след 2014) като скрит коалиционен партньор в две правителства на Борисов; аферите “Костинброд” и ЦУМ-гейт, които бяха заметени без последици; фалитът на КТБ, затънал в съдебен процес, който обещава да се проточи безкрайно без да разберем накрая къде точно са отишли парите. 

Можем да опишем тактиката на ГЕРБ за отклоняване на съмненията за личности свързаности като “радикализация” и патриотичен завой. Така например бежанската “криза” даде възможност на Борисов през 2015-2016 г. да се сближи с “патриотите” и така да маргинализира тези, които повдигаха неудобни за него въпроси.

При БСП не е по-различно със съмненията за личностни нелегитимни свързаности и зависимости, които на моменти определят политиката им. Два факта са много значими тук. Първо, в аферата ЦУМ-гейт Корнелия Нинова (с право) критикува и отстрани Гергов за участието му в съмнителната среща. Същевременно обаче тя не каза и дума за участието в нея на висш държавен служител – главния прокурор. Ако поведението на Гергов е укоримо, критиките би трябвало да са в пъти по-силни по отношение на държавния служител. Второ, след успеха си на изборите президентът Радев заяви, че ще прави съдебна реформа, дори се възторгна по “румънския модел”. Моментално ентусиазмът му беше париран (от БСП най-вероятно) и оттогава той отправя общи заклинания срещу корупцията, подхвърля имена, но след А не казва Б.

Чрез радикализъм към политическа автентичност

БСП реши да компенсира тази своя съмнителна антикорупционна немощ със стратегията на ГЕРБ – патриотизация и радикализация. Днес берем плодовете на този завой на левицата, решително надминала Борисов в това отношение. Затова БСП стана антиимигрантска, хомофобска, про-путинска формация, която не се свени от никакви крайни методи за печелене на гласове. Последният пример е демагогията с животните в Странджа: в крайна сметка ветеринарните правила за безопасност не бива да се инструментализират за политически цели по такъв безогледен начин.

Личните зависимости и идеологията трудно могат да бъдат отделени в политиката и сигурно винаги са си съжителствали. Но в съвременния свят, в който стандарните либерално-демократични идеологии губят потенциала да мобилизират гласове, радикализмът започва да се привижда като гаранция за автентичност. Не бива да се забравя обаче, че той е и смокиново листо за прикриване на нелегитимни лични зависимости. Какъв е точно случаят с българските радикали, нека хората преценят сами.