Какво са писали за България през драматичната 1990 година

На 8 февруари преди 30 години в България е избрано новото правителство на Андрей Луканов. Седмиците преди това са драматични: започва Кръглата маса, Тодор Живков е арестуван, БКП едва преодолява опасността от разцепление. Всички тези събития са оживено коментирани в европейската преса през януари и февруари 1990.

В кореспонденция от София швейцарският „Нойе Цюрхер Цайтунг" (НЦЦ) отбелязва, че БКП се е отказала от демократическия централизъм и го е заменила с „демократическо единство" - каквото и да означава това, както коментира авторът на статията. Името на партията остава непроменено, но пък вече са разрешени различните вътрешнопартийни платформи, пише вестникът. По същия повод германският „Ди Велт" отбелязва: „Но дали тези козметични мерки ще бъдат достатъчни, за да запазят комунистите властта си? Или пък на изборите през май може да победи опозицията? (…) Накратко: България все още е много далеч от разместването на пластовете, което се случи в Унгария, Полша и Чехословакия."

България - някъде там надалеч

В статия на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" от 4.02.1990 четем следното: „Силата на българските комунисти произтича не толкова от тях самите, колкото от слабостта на противниците им. Думата си казва липсата на демократичен опит. Съюзът на демократичните сили, който обединява 13 партии или групировки, няма достатъчно политическа тежест, макар че неговият председател Желев, професор по социология, се радва на уважение. (…) От своя гледна точка опозицията със сигурност е в правото си да отказва участие в правителството, защото по този начин би споделила отговорността за вредите, нанесени от комунистическите управници."

Един и същи рефрен срещаме в няколко публикации: В България липсва политическа култура, липсва демократичен опит. В свой репортаж от началото на февруари 1990 НЦЦ го нарича „ниска политическа култура и липсваща демократична традиция". Швейцарският вестник пише: „Един от лидерите на СДС смята, че опозицията още е в „политическия пубертет". Както навсякъде в Източна Европа, и в България с политическите въпроси се занимават поети и писатели. Белетристите буквално за часове напуснаха измисления свят на своите романи и излязоха на политическия паркет, който се оказа твърде необичаен и хлъзгав за тях. Нека не забравяме и това: само допреди няколко месеца властите в България задушаваха в зародиш всеки опит за образуване на опозиционни групировки, всяка критика срещу политиката на Комунистическата партия, всяко свободно изразено мнение. В тази страна нямаше нито „Солидарност", нито „Харта 77", нито църковна институция, около която в предишните години опозицията да се събира и да трупа политически опит. За разлика от други източноевропейски страни, в България никога не е имало народно въстание срещу комунистическото господство, не имало и широко подкрепен опит за реформи, както в Чехословакия през 1968 година. Поради всички тези причини през последните десетилетия така и не възникнаха опозиционни кръгове или пък правозащитни групи, които Западът да забележи и да подкрепи морално. Така сред интелектуалните среди в София и до днес е широко разпространено усещането за осезаема изолация. Като чужденец в България навсякъде ще се сблъскате с това оплакване: Западът изобщо не се интересува какво става в тази малка страна, която половин хилядолетие е била под османско владичество и която сега очевидно е някъде там надалеч, някъде дълбоко в непознатите и враждебни Балкани, на ръба, ако не и съвсем извън европейската цивилизация", четем в публикацията на НЦЦ.

"Кой ли го е грижа за българите?"

Сходни наблюдения и констатации откриваме и в обширния репортаж на Жаклин Енар, публикуван във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг" на 18 януари 1990 година. Репортажът носи предизвикателното заглавие: „Кой ли пък го е грижа за българите?". В него авторката между другото пише: „При преоткриването на старите европейски свързаности България някак отпадна. Германците се преоткриха едни други, французите пък откриха Румъния. Полша, Унгария и Чехословакия имат поне подкрепата на своите емигранти зад граница и уважението на целия свят заради смелото им поведение. България има девет милиона жители и фигурира на географската карта. Но духовните ѝ елити почти нямат връзка със Запада. Че кой ли е чувал за Блага Димитрова, може би най-великата българска писателка? Ами за режисьора Анжел Вагенщайн, за сатирика Радой Ралин, за социолога Петър Митев? Книгите им не са преведени, филмите им не се разпространяват. Жизненото пространство на интелектуалците почти съвпада с жизненото пространство на народа. Посетители от Запад почти не идват. А доскоро беше почти невъзможно и да излезеш от страната. За България се твърди, че е вярна на Русия, но хората тук са дълбоко разочаровани от Съветския съюз."

В репортажа, чието подзаглавие гласи „Пътят към демокрацията е самотен и трънлив", авторката пише и следното: „Особен възторг от промяната в България не се усеща. Тревога, безпътица и някакво смътно разочарование - тези усещания доминират в атмосферата и дискусиите през тези дни. Хората нямат чувството, че са постигнали кой знае какво. Има ли изобщо някакво значение, че от Конституцията беше отстранен текстът за ръководната роля на Комунистическата партия? Нима това не е просто една евтина сделка? Тайните служби си стоят непипнати. И какво ли да се прави срещу национализма? Да основеш нова партия - няма по-лесно от това. Но как да напишеш програмата ѝ, как тя да заработи? И в крайна сметка: към какви цели да се стремиш? Българската опозиция е едно възвишено общество без корени сред населението. Под общия покрив на Съюза на демократичните сили тя в общи линии обединява клубове на интелектуалци и университетски среди. Много от членовете идват от редовете на партията. Новопомазани комунисти-реформатори седят редом с препатили противници на режима. Взаимното недоверие е голямо."

Обезкървената интелигенция на България

Авторката търси обяснение на тази тъжна картина в българската история: „Само в зародиш е имало някаква буржоазна интелигенция, която да установи връзки с духовните елити на други страни. Тази интелигенция е обезкървена както от емиграцията на евреите след създаването на Израел, така и от комунистическата образователна система след 1944. Новоотгледаният елит има еднакви комплекси за малоценност както към Запада, така и към Москва - и понякога се опитва да ги прикрие с арогантност. Той се е отчуждил от селския си произход. Народът не му вярва. Един от популярните лозунги по време на националистическите демонстрации в началото на януари гласеше: „Интелигенцията продаде нацията, за да получи нови кредити". С какво ли самочувствие тези хора могат да защитават своите искания на Кръглата маса? Промените в България се осъществяват главно от реформаторските сили в партията. В нейните редици вече се зараждат нови структури, които нямат никакъв интерес към комунизма."

*****

Вижте и това видеоинтервю с Желю Желев, правено по повод 20-годишнината от промените. В него той разказва своя спомен за 10 ноември 1989. "Не се получи това, което хората очакваха", казва Желев в този разговор.