Какво става в Русия?

Коментар на Олег Кашин:

Почти едновременните протестни акции, проведени в руски и беларуски градове, ни карат да си припомним думите на някои руски опозиционери, според които Русия изостава от Беларус с около 5 до 7 години: Лукашенко дойде на власт по-рано от Путин и започна да гради възхода си по-рано от него, а новините в Беларус от последните години досущ приличат на съвременните събития в Русия.

Дали пък Москва не догонва вече Минск? И от двете столици има достатъчно разнообразни сюжети, които показват едно и също: еднакво жестоките действия на ОМОН и еднакво младите лица на протестиращите. Те си приличат и по още нещо: опозицията вече не се опитва да гради коалиции и обединяващи структури – протестните лозунги са концентрирани над някаква конкретна тематика (в Беларус – виждаме борбата срещу глобите за т.нар. безделници, а в Русия – срещу корупцията). И в двете страни неочакваното улично оживление изглежда вдъхновяващо - но само ако не си припомняме как завършиха предишните протестни сезони, които при авторитаризма бяха толкова многобройни, че първите участници в тях навярно отдавна вече са излезли в пенсия.

Възмутени най-вече от Путин

Руските протести де факто откриват предизборната кампания за вота през 2018 година – контекстът тук е по-силен от формалния повод, по който бяха организирани акциите в Москва и останалите руски градове. И колкото и впечатляващ да беше образът на Дмитрий Медведев на фона на тосканските лозя и черноморските резиденции – главният обект на възмущението все пак си остава Владимир Путин – и то не Путин като узурпатор, корумпиран политик или инициатор на мръсни войни, а Путин като такъв.

Мнозина наблюдатели отбелязаха факта, че в протестите преобладаваха лицата на млади и съвсем млади хора – т.е. на такива, които са се родили при управлението на Путин, или поне такива, чиито съзнателен живот е преминал по негово време.

И дори и да нямаше конкретни поводи за критики, тези млади хора пак биха се възмущавали от Путин, точно както младежите се възмущаваха от Брежнев през 1970-те години. Хора се раждат, растат, преминават от училището в университета, влюбват се и се женят, а първият човек в държавата си остава все един и същ.

На Дмитрий Медведев не му провървя - той стана герой от разследването на Алексей Навални точно в момент, когато твърде много хора, предимно младежи, съзряха необходимостта от протести. Но това не са митинги за оставката на  премиера, а чисто и просто само митинги – в руската политическа реалност именно уличните протести са тези, които отдавна вече запълват онзи вакуум, възникнал откакто парламентът се превърна в декор, а системните партии бяха окончателно "опитомени".

Може даже да се каже, че митингите в Москва отдавна са се превърнали дори в елемент на политическата стабилност. Те служат като оправдание за постоянната модернизация на полицията, а сега вече и на руската гвардия, те създават работа за политико-технологичните отдели на Кремъл, те стимулират развитието на пропагандистките структури на традиционните медии като телевизията и на новите медии като социалните мрежи, ангажирането на тролове и т.н. 

Уличните протести, начело на които тези дни окончателно застана Алексей Навални, сами по себе си отдавна вече са се превърнали в субект, компенсиращ отсъствието на онези части от политическата система, които Владимир Путин успешно ампутира или обезсмисли.

В очакване на джакпота

Улицата в момента на практика замества и парламента, и партиите, и социологическите анкети, а едновременно с това – и онзи враг, срещу когото властта може дълго да се бори, превръщайки тази борба в комфортно и добре платено свое занимание. Ако трябва, властта ще пести от всичко, само не и от борбата срещу опозицията. Модната тема на политолозите от последните месеци - да се чака политическото топене на ледовете - няма да изчезне и след тези митинги, независимо от опасенията на някои скептици.

Просто защото с "топенето на ледовете" в Русия е прието да се свързват всевъзможни максималистични очаквания за някакви си радикални реформи. А всъщност, разведряването може да бъде и съвсем различно – достатъчно е, че протестиращите излизат по улиците, а властта, образно казано, се хваща за главата, за да покаже, че занапред ще ѝ се налага да се съобразява и с демонстрантите.

Най-надеждният индикатор за реалния политически климат в Русия ще бъдат полицейските реакции на протестните митинги – ако силите за сигурност и сега заложат на кървавата разправа, както едно време срещу участниците в Марша на милионите през 2012 година, то никакво топене на ледовете няма да има. Ако ли не, политическо разведряване ще настъпи, но именно такова – необичайно.

Колкото по-дълго се изгражда авторитарната система, толкова по-скромни поводи за радост ще имат нейните критици – това, впрочем, може да се сравни с лотария, в която джакпотът става все по-голям, колкото по-дълго не успяват да го уцелят.

Най-хазартно в момента играе Навални. И колкото и да е хитра властта, тя все пак не е в състояние да гарантира, че той никога няма да успее да удари джакпота.