Какво става на Балканите?

Има един такъв балкански парадокс: всичките лидери на Балканите се кълнат в европейската перспектива на страните си, но същевременно се отдалечават от нея. Обратно на вишеградските популисти, които не спират да нападат Европа, без обаче да поставят под въпрос по-дълбоката икономическа интеграция с блока.   

Вучич, Тачи, Борисов

Огледайте региона. При кого отиде Макрон тази седмица? При министъра на информацията от правителството на Милошевич, човек на ултранационалиста Шешел, който беше призовал за всеки сърбин да се убиват по 100 мюсюлмани. Днес г-н Вучич е стожер на европейската интеграция в региона, ще купува ракети Мистрал, а може и французите да строят метрото в Белград. И най-важното - надяваме се той да вразуми косовския министър-председател Тачи, след като миналия ноември страната му наложи 100% мито върху сръбски стоки в отговор на вече не помня каква обида.

Кой е Тачи? На няколко пъти той беше спасяван от Международния наказателен трибунал по реал-политически съображения: на армията за освобождение на Косово, която той оглавяваше в края на 1990-те, се приписват престъпления, сред които търговия с органи на сръбски военнопленници.

В Албания няма избори, които да не бъдат оспорвани от опозицията с яростни протести; по времето на местния вот през юни се чуха гласове, че най-добре ще е да се върне формата на протекторат от времето след Първата световна война. Босна се управлява до днес от трите етно-националистически формации, които нямат никакъв интерес да променят политическата констелация, закрепена от Дейтънските споразумения преди четвърт век. Според нея страната е разделена не само на три части, но и на кантони, всеки от които със свое правителство - на практика днес стотици граждани са министри, хиляди - депутати, а тези хора разбира се нямат интерес да променят статуквото. Социалистите в Румъния вадят на площада гигантски демонстрации срещу замитането на кражби; България пък напоследък един американски филм изобрази като държава, завладяна от мафията, начело с един корпулентен бизнесмен.

Който влязъл в ЕС - влязъл!

Който влязъл в ЕС - влязъл, другите вероятно ще почакат. Любопитно само защо европейците, така чувствителни към демокрацията във Венецуела, си затварят очите пред онова, което става в собствения им заден двор. Отговорът е в магическата дума "стабилност". По-добре авторитарни лидери, само мир да има и по-малко емиграция. Ако се огледате ще установите, че г-н Борисов съвсем не държи рекорда по дълговечност и безалтернативност - по един или друг начин западно-балканските лидери и техните приятелски мрежи управляват страните си от разпадането на Югославия до сега.

Самият смисъл на европейската интеграция в балканския регион е преобърнат. На запад процесът, започнал с основаването на общността на въглищата и стоманата, имаше за цел да обедини индустриите и да преодолее националните граници. На Балканите е точно обратното: Европа е средство, чрез което да се укрепи властта на националните лидери, да се завърши национално-строителния проект, да се укрепят спорните в много случаи граници. Ето на, аз съм вашият легитимен вожд, гостува ми френският президент, приема ме германският канцлер, гордейте се и ме слушайте! Що се отнася до икономиката, в тези страни тя си остава дълбоко зависима от политическата власт - върви, че открий някакъв завод без благословията на управниците. Нашето си е за наши хора.

Невидимият протекционизъм е подплатен идеологически с театрализирани исторически вражди, кръв, чест, даже напоследък - ДНК. Където тръгне някакво регионално сътрудничество, то все е подтиквано от Европа: симулираме, белким изкрънкаме някой милион. Къде са големите регионални концерни, които да събират български, сръбски, албански капитали? Гърците опитваха регионална експанзия, но ги удари кризата. Турците пък ни се виждат твърде големи и застрашителни, пък и нали "робство", исторически страдания... Вярно, че в региона оперират много глобални концерни, но да се интегрираш въз основа на "Кока-Кола" прилича по-скоро на неоколониален, отколкото на европейски проект.

Европа на телата. Стабилните.

Това нежелание за истинска интеграция, съчетано със симулативни жестове на европеизацията, поражда странния театър на сенките в балканската политика. С какво се занимаваме? Чий е Гоце Делчев. Че Бойко Борисов е обиден от сръбския вицепремиер, който пък е обиден на тема Косово. И дали новото дясно правителство на Гърция няма изведнъж да се откаже да приеме новото име на Северна Македония. Битката е не да се преодоляват националните граници, а те да се укрепват. И с тях - властта на дълговечните лидери, гаранти на стабилността. Според безсмъртния афоризъм на Сталин: държавата отпада по пътя на своето укрепване.

Тази симулативна политика ражда една (медийна) персонализация на отношенията между държавниците: тупане по раменете, говорене на "ти", обиди, после целувки, шеги-пиперлии. Ненадминат майстор в този жанр е г-н Борисов, който така отигра скорошните обиди, после сдобрявания с Турция, Северна Македония, Сърбия. Телесната близост идва да замени икономическата интеграция. Може пък това да е българският принос: Европа на телата. Стабилните.