Какво ѝ липсва на България: хора или достойно заплащане?

Анализ от Емилия Милчева:

Помните ли тази „новина"? Кравеферма в пловдивското село Столетово търси работник срещу 3 000 лева заплата на месец. Кандидати за работа прииждат и до днес, сред тях и един човек от Карнобат, който обещал бонус - да свири на акордеон в местното читалище, ако го наемат във фермата. Оказа се обаче, че никой не е имал намерение да дава такава заплата. Нищо, че го казаха по голяма българска телевизия. Според местните, въпросните 3 000 лева били заплащането не на един, а на всичките четирима работници в частната ферма, обясни Ваня Григорова от сдружение „Солидарна България", която тази седмица представи изследването си за състоянието на трудовия пазар и недостига на работна ръка в България.

За фермата в Столетово се разбра и друго: противно на първоначалните твърдения, че кравефермата била изцяло модернизирана, в крайна сметка се оказа, че обновен е бил само един от оборите - с пари по европейски проект. Но собственикът ѝ далеч не е първият работодател в България, който спестява истината за заплащането и условията на труд. Той просто обслужва митологемата, устойчиво налагана в последните години от работодателските организации - за дефицита на работна ръка в България, за “мързеливите българи” и т.н.

Под влиянието на подобни внушения тази година парламентът промени трудовото законодателство, като премахна квотата от 10% за внос на работници от трети страни. Бизнес организациите се надяват така да бъдат привлечени 500 000 човека (това се равнява на 16% от трудещите се в България) - работна ръка от държави като Индия, Виетнам и Украйна, където месечните възнаграждения масово са под 200 лева. Двата големи синдиката КНСБ и КТ “Подкрепа”, които обикновено са много шумни, когато става дума за енергетиците от “Марица изток” например, този път само декларативно обявиха, че не подкрепят тези изменения.

Ако в България имаше достойно заплащане

Засега няма официални данни, които да доказват, че е налице толкова тежък недостиг на работна ръка, посочват авторите на изследването. В същото време миграцията към чужбина продължава да расте - само през 2017 година близо 27 000 български граждани са емигрирали от страната, като 89% от тях са в активна икономическа възраст.

“Не можем да даваме пари, след като производителността е ниска. А като искат да ги експлоатират, да вървят”. Това е друга любима митологема на голяма част от българските работодатели. Така ли е наистина?

Авторите на изследването привеждат един сериозен аргумент срещу подобни твърдения - как се е развивала производителността и как са нараствали реалните средни заплати за периода 1991-2014 година. Числата показват, че от 1992 година започва рязък срив на заплатите спрямо производителността. Това е началото на прехода, когато започва и “преформатирането” на българската тежка и лека индустрия - приватизация, фалити на предприятия, загуба на традиционни пазари, липса на технологично обновление, ликвидация на цели отрасли като уранодобива и добива на оловно-цинкова руда, свиване на оръжейната промишленост, начало на големите емигрантски вълни. Разбира се, работниците първи усетиха колко остри и болезнени са тези трансформации.

Т.нар. "работническа класа” - шлосерите, стругарите, фрезистите, леярите, майсторите изобщо, сведена днес предимно до шофьори на камиони, чистачи и електротехници, започна да се топи. Макар че партията, която претендираше да защитава интересите ѝ - БСП, управляваше официално или задкулисно в годините, последвали 10 ноември 1989.

През този период индексът на реалните трудови възнаграждения е значително под производителността на труда. И макар за няколко години след 2006 заплатите видимо да нарастват, те и до момента не могат да достигнат производителността, отбелязва изследването. А за периода 2010-2014 година заплащането не само не настига средноевропейските нива, но дори дърпа назад.

С отмирането на стотици предприятия, отмряха и много от техникумите, които осигуряваха работници за тях. Някои успяха да се преобразят в търговски или професионални гимназии, но в градовете, където умряха производства, техникумите затвориха врати. Така в 21 век, когато инвеститори започнаха да отварят тук и там заводи, изведнъж разбрахме, че професионалното образование е почти изличено за сметка на езиковите гимназии например. Неслучайно в изследването фигурира безпрецедентното настояване на предприемачи да се ограничи приема в езиковите и математическите гимназии, които учели децата на емиграция. Вместо това да има централно планиране, а тези, които завършват средни професионални училища, да бъдат задължени да работят в съответните производства. Но когато анкетиращите попитали срещу какво, срещу какви договори, отговор не получили. "Как така ще “заключваме” тези млади хора, без да са ясни заплащането и условията на труд?”, попита в тази връзка авторката на изследването Ваня Григорова.

А кой гарантира условията на труд? Ако институции и синдикати си бяха на мястото, нямаше да допуснат взривовете в завод “Миджур”, където хора утилизираха мини, отваряйки ги с дървени чукчета. И всичко това срещу 240 лева месечна заплата. В “Миджур” инцидентите не са рядкост - пожари, взривове, загинали, ранени, до изпепелените през 2014 година 15 човека. Но никой не е затворил предприятието.

Причината голяма част от работещите в България да са обезправени заради липсата на законова и синдикална защита не се дължи само на факта, че синдикални структури в частните фирми почти няма. Синдикатите в България се оказаха добри колаборационисти на властта. Когато през 2014 година избухна скандалът с контролиран вот на миньори от Бобов дол, работещи за Христо Ковачки (скрита камера показа как им “подсказват” за бюлетината на БСП), излезе и друг - с ваучерите за храна, които получаваха, можеше да се пазарува само в хранителните магазини, които са собственост на боса. На това му се вика затваряне на кръга. Или стягане на примката, зависи от ракурса.

В тези магазини стоките бяха като при Лукановата зима - и наставаше бой за пакетче кайма. Едва когато тази дългогодишна практика излезе наяве, по една телевизия виден синдикалист коментира, че ставало въпрос за нарушение, тъй като съгласно правилата работодателят трябва да има договори с различни магазини, не само със собствения си. А социалистката Мая Манолова, чийто избирателен район като депутат включваше Бобов дол, заяви, че обвиненията унижавали достойнството на миньорите, но замълча за ваучерите. Днес като омбудсман тя е изявен радетел за правата на унижените и оскърбените.

В нормалните държави

От представеното изследване стана ясно и друго: българската стратегия за ниски данъци и евтин труд, рекламирана пред инвеститорите, не работи в полза на българските трудещи се. В интервюта, взети по Скайп от млади българи в чужбина и представени като част от проучването, бяха изтъкнати предимствата на работата в нормалните европейски държави - гарантирано заплащане, гарантирано право на почивка, ясен трудов регламент. “Когато работиш над определените седмично часове, получаваш допълнителни дни отпуска”, обясни млада българка, която работи във Франция. Ако човек, трудещ се в българска фирма с български собственик, може да се похвали с подобно преимущество, със сигурност ще е прецедент.

Днес, в страната на услугите и обслужващия персонал, работник вече звучи обидно. А фермата в Столетово? Там вече не търсят нова работна ръка. Семейството, провокирало обявата за работа, тъй като било напуснало ненадейно, междувременно отново се върнало във фермата. Оказа се, че жената просто трябвало да роди…