Как да различим реформа от реформа

Три месеца след като министър-председателят Бойко Борисов, вицепремиерът и вътрешен министър Румяна Бъчварова и министърът на правосъдието Христо Иванов застанаха пред камерите и обявиха намеренията на правителството за промяна в Конституцията - като първа крачка от съдебната реформа - някои медии започнаха да задават въпроса „Ама защо не казахте какво всъщност предвиждате?“. Три месеца след като промените бяха подробно съобщени и месец след като бяха внесени на хартия в Народното събрание, продължава да звучи въпросът „Ама какво всъщност предлагате?“.

Към днешна дата резултатът е следният: Висшият съдебен съвет (ВСС) ще бъде разделен на съдийска и прокурорска колегия, за да не могат едните да се намесват в кариерното развитие на другите; единната и вертикална прокуратура няма да има мнозинство в своята си колегия; Инспекторатът ще има повече правомощия; Висшият адвокатски съвет ще стане първата извъндържавна структура, която ще може да сезира Конституционния съд. От първоначалния проект отпада намаляването на мандата на членовете на ВСС, изслушването на главния прокурор от Народното събрание, разделението между съдии и прокурори в Инспектората. Още по-рано отпадна и идеята за въвеждане на явни гласувания във ВСС, а в последния момент се появи идеята за всичко това да бъде питан и Конституционния съд. И въпросът, който всички си задават, е: Това добре или зле е?

Хубаво и лошо

Съдебната реформа не се превърна в атрактивна и повличаща след себе си кауза, която да интересува повече от пряко ангажираните със системата хора и още няколко хиляди обществено ангажирани граждани, предимно в София. Затова има поне три причини:

Първо, политиците не обясниха защо е необходима реформата и защо е необходима точно тази реформа. За това също си има поне три причини – първата е несвободата да кажеш всичко в прав текст; че почетният председател на етническата партия е превзел правосъдието, че това е станало възможно и благодарение на структурата на същото това правосъдие, и че целта е „той“ и всеки следващ „той“ да бъдат извадени от възможността да обяздват толкова лесно системата. Втората е умишленото въздържание от прямо говорене в името на прокарването на поне някакви промени, които влизането директно „с бутонките“ би направило напълно невъзможни. А третата е, вероятно, собствената неспособност за формулиране на послания и цели. Четвърта и пета причини са събирането на едно място на решени за промяна хора заедно с решени да бранят статуквото хора.

Второ, медиите предадоха фронта. Голяма част от тях са пряко зависими от успелия млад депутат от ДПС, други избягват да заемат ясна позиция, а трети просто не могат. Повечето медии изобщо не направиха усилие да потърсят предложените промени като текст. Не потърсиха обяснение от разбиращи хора кое какво означава. Не потърсиха и аргументирани мнения против. За сметка на това наблюдавахме интриги, бухалки и слаби подобия на коментари на футболни мачове. Кой кого натиснал, прекарал или предал.

Трето, хората просто не се интересуват. Това не са очите на паметника на Самуил, не е гей парадът, не е нито злорадството от проблемите на „онези византийци“. Още по-малко е въпросът драскал ли е един футболист Колизеума в Рим, а пък бившата му с бившия му с бившите му...

Краде се

Така описан, проблемът не се ограничава само до сферата на правосъдието. Така е и в толкова обсъжданата здравна реформа. Хората са заливани от резки изказвания на министъра, от резки противопоставяния на опозицията, от „разкрития“ на медиите-бухалки и почти нищо по същество. Защото едно е да говориш за „пакети“ и „пътеки“, а друго е да назовеш в прав текст проблема – краде се. Крадат се милиарди. От общата ни и единствена здравна каса, чрез държавни и частни болници. Така сме стигнали до положение парите за здравеопазване да са увеличават главоломно, а получаваната услуга да е все по-недостъпна за гражданите.

Широка гражданска подкрепа за реформи в правосъдието и здравеопазването може да има само след директното назоваване на проблема. Има мафиотски кръгове, има и огромни кражби. И докато опитите за прокарване на реформи минават през техничарското говорене за технологията, но не и за философията на процеса, дотогава няма как който и да е управленец да разчита на някакъв тип подкрепа извън ограничения кръг на „умните и красивите“, колкото и този израз да се е превърнал в част от опорните точки на статуквото.

Малка стъпка напред

Затова и днес едни ще наричат резултата „исторически компромис“, други ще го квалифицират като „предателство пред ДПС“, а обществото няма ориентири, по които да прецени наистина какво точно се случва. А то е просто – малка стъпка на фона на никакви стъпки досега.