Как комунистите станаха "леви"

Александър Квашневски, Йон Илиеску и Ханс Модро имат нещо общо: и тримата бяха част от комунистическата номенклатура в своите страни по време на Студената война. След сгромолясването на комунизма източногерманецът Ханс Модро бързо слезе от политическата сцена - за разлика от поляка Квашневски и румънеца Илиеску. През 1995 година бившият министър на младежта Квашневски беше избран за полски президент, като дори успя да победи легендарния синдикален лидер Лех Валенса. Илиеску пък, по онова време секретар на ЦК на румънската компартия, наследи разстреляния през 1989 година Чаушеску, а няколко месеца по-късно спечели и президентските избори.

Политическото възраждане на източногерманските комунисти

В ГДР Ханс Модро стана министър-председател малко преди свалянето на държавния и партиен ръководител Ерих Хонекер. След обединението на Германия той се добра единствено до парламентарен мандат и до титлата „почетен председател” на Партията на демократичния социализъм, както вече се наричаше компартията на ГДР. След изчезването на ГДР тази партия изглеждаше обречена, понеже я свързваха с издигането на Берлинската стена, с многобройните убити хора по границата, с терора вътре в самата ГДР. Но въпреки тази историческа ипотека бившите източногермански комунисти продължиха да играят роля в обединена Германия. Е, не се добраха до най-високите държавни и правителствени постове на федерално равнище, но в Източна Германия бързо укрепиха позициите си.

Главният „виновник” за политическото им възраждане беше от самото начало Грегор Гизи. Някогашният източноберлински адвокат успя да спаси политически банкрутиралата, но финансово силна партия през земетръсните месеци след падането на Стената. Дори и след като се отказа от председателския пост, Гизи продължи да дърпа конците иззад кулисите.

Високо интелигентен, отличен оратор и остроумен събеседник, Грегор Гизи винаги е бил точно обратното на традиционния образ на източногерманския функционер-сивушко. А когато във федерална провинция Берлин беше сформирана „червено-червената” коалиция между Социалдемократическата партия и Партията на демократичния социализъм, Гизи известно време беше заместник на популярния кмет Клаус Воверайт.

Раждането на Левите

Тази коалиция даде на бившите комунисти сериозен тласък към вътрешни реформи. Липсваше им само присъствие на националната политическа сцена. Неволно им помогна не друг, а тогавашният канцлер - социалдемократът Герхард Шрьодер. Неговата радикална реформа на трудовия пазар разгневи лявото крило на партията му, а бившите комунисти посрещнаха разочарованите социалдемократи с отворени обятия. Така две години по-късно се роди Лявата партия, която стана трън в петата на социалдемократите.

Днес тази млада партия почти е постигнала целта си да стане играч на национално равнище. В големите градове и в индустриални региони като Рурската област нейните представители вече са част от политическия истаблишмънт. Най-големия си успех Левите постигнаха през 2014 година с победата на парламентарните избори в провинция Тюрингия. Там обаче във фракцията на премиера Бодо Рамело седят и депутати, които навремето са работили за Щази. А това доказва две неща. Първо - все още има сенки от миналото, които стигат и до наши дни. Но и второ - тези сенки очевидно вече са доста бледи и не помрачават политическия облик на Левите.

В най-левия ъгъл

Днес, 25 години след обединението на Германия, Левите са най-силната опозиционна партия в германския Бундестаг. Грегор Гизи, който вече няма да се кандидатира за лидер на тяхната парламентарна фракция, отдавна мечтае неговата партия някой ден да влезе и във федералното правителство. Но тази мечта едва ли ще се сбъдне скоро. Просто защото сериозните програмни различия спъват сближаването на Левите със социалдемократите и Зелените. Те от своя страна вече от години се придвижват към политическия център, където междувременно пуснаха здрави корени. А освободеното пространство вляво зае тъкмо тази нова партия, която така се и казва: Левите.