Как следвоенна Германия се справи с вълната от бежанци
13 юли 2015В късното лято на 1945 г. 10-годишният Венер Кроковски достига западногерманското градче Хелмщет заедно с майка си, баба си, леля си и трите ѝ деца. Облечени в дрипи, измъчвани от глад и жажда, трите жени и децата залъгвали глада си с диви и нападали на земята плодове и след като са подкупили руските граничари със съдържащ алкохол спирт за горене. Седмици наред те се лутали из Източна Европа - в претъпкани влакове и пешком, преди да се доберат до "зелената граница" между руската и британската окупационна зона. Отсядат в Хелмщет - на първо време.
Европа през 1945: един континент в постоянно движение
Вернер Кроковски и семейството му принадлежат към онези около 12 милиона бежанци и прокудени, които след края на Втората световна война се завръщат в разрушена Германия. Той е роден и израсъл в източното пруско село Ной Шиманен, което днес се намира в Полша. Още по време на войната съюзниците - САЩ, Съветският съюз, Великобритания и Франция - приемат план за следвоенното устройство на Европа. Два месеца след капитулацията на престъпния националсоциалистически режим, страните-победителки отново се срещат - този път на конференция в Потсдам, за да определят окончателно новите държавни граници.
Съветският съюз, понесъл най-големи щети от войната, получава райони в Източна Полша; на Полша са дадени германски региони като Източна и Западна Прусия, Померания и Силезия, а Чехословакия получава части от Бохемия. Това преначертаване на границите поражда преселение на огромни маси хора. Губеща от решенията на Потсдамската конференция е най-вече Германия, която е предизвикала войната. Милиони хора са принудени да напуснат местата, където са живели, и да търсят нов живот другаде. Като семейство Кроковски, което в Хелмщет е приютено от роднини в малко жилище. Бащата на Вернер, първоначално смятан за безследно изчезнал, също успява да се добере до Хелмщет, като изминава с колело пътя от Източна Прусия до въпросното село.
Германия е в развалини, жилищата не достигат
В Хелмщет лелята на Вернер най-после успява да намери лекар за 7-годишния му братовчед, улучен от куршум в крака, което обаче първоначално никой не забелязал. "След посещението при лекаря леля ни показа куршума, който беше прибрала в портмонето си", разказва Кроковски.
След два месеца във временен лагер в Залцгитер, семейство Кроковски се премества в барака от бетонни плоскости. Чак до 60-те години много бежанци и прокудени продължават да живеят в лагери и временни бараки от ламарина, в които през лятото е горещо, а през зимата - студено. Германия е в развалини, много градове са разрушени от бомбардировките, жилищната площ не достига. На много места новодошлите са разпределени сред местните хора, което води до напрежение. Макар всички да говорят един език, пришълците нерядко са обект на подигравки, наричат ги "гадни поляци", "търтеи" или "ония, дето миришат на чесън".
Приспособяването: път към успеха
Бежанците и прокудените дълго време живеят изолирано в лагери и жилищни квартали, които постепенно заместват временните убежища. Когато на бездомните се отпускат изгодни кредити за строеж на жилища, това предизвиква завист. Бежанците, които изповядват протестанството, странят от католиците и обратното. В училищата децата на бежанците също са отделени от другите деца.
Едва с времето отпадат преградите между пришълците и местните хора. Вернер Кроковски, който през 1946 е на 11 години, лесно завързва контакти. Той отново ходи на училище, седи на един чин с деца от Силезия или Померания, както и с деца на местните хора. Брани се срещу подигравките на съучениците си заради източнопруския му диалект, като от своя страна ес подиграва на техния говор. С времето се научава да говори правилен немски език.
С възрастните е различно, защото те се приспособяват по-трудно. "Родителите ми говореха само за Източна Прусия, все натам ги теглеше", разказва Вернер Кроковски. Докато много от по-възрастните хора мечтаят да се завърнат в изгубената си родина и търсят помощта на съюзи на прокудените и сънароднически дружества, по-младите се нагаждат към новата реалност. И все повече се приобщават към местните хора.
"Важен интеграционен фактор е участието в съюзи и сдружения, например в църковен хор или спортно дружество", казва историчката Марита Краус, която от години се занимава с тази тема.
Годините на икономическото чудо
За изграждането на Федералната република през 50-те години са необходими усилията на всички трудоспособни хора. Вернер Кроковски се обучава като машинен шлосер, през 1953 г. взема изпита за калфа. Но до женитбата на брат си, завърнал се от военнопленничество през 1946 г., все още дели едно легло с него. После настъпва бърза промяна: купува си мотор, след това автомобил, през 1962 г. се оженва и придобива първото си собствено жилище. Раждат му се две дъщери, започва да строи къща - Вернер Кроковски е част от икономическото чудо в Германия, която е станала негова родина.
Историята на Вернер Кроковски показва какво е нужно за успешната интеграция. "Примерите показват, че за да бъдат интегрирани хората, трябва колкото се може по-скоро да им се предостави възможност да работят", смята историчката Марита Краус. Това би помогнало и за интеграцията на бежанците от Сирия и Африка, смята тя.
Бежанците като шанс за Германия
Човешки условия на живот, желание за приспособяване, работа и обществено признание - това са най-важните фактори за успешна интеграция и тогава, и сега. За разлика от бежанците и прокудените след войната, които въпреки всички трудности са говорели същия език и са имали една култура с местните хора, днес бежанците се сблъскват с несравнимо по-големи трудности. Но и те дават на обществото нови способности и потенциал, които трябва само да се открият и поощрят. Защото Германия застарява и има нужда от квалифицирани и ученолюбиви пришълци.
Когато Вернер Кроковски слуша новините и гледа по телевизията кадри на бежанци, спомените се връщат. "Не мислете, че ни приеха на драго сърце, разказва той. Ако не бяха приемните лагери, не знам къде щяхме да можем да се подслоним. Слава Богу, че ги имаше." Въпреки всички лишения, общността на бежанците се оказва за Вернер Кроковски онова защитено пространство, от което тръгва пътят му към един нов живот.